Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
… И ето, излизам, преминал съм, край, приключвам, облян от тъмночервена светлина и наблюдавам самия себе си, вдигнал медальона в края на Лабиринта, после се вглеждам в рубина, Лабиринта в него, и аз, всичко е в мен и аз съм в него, червеното избледнява, помръква, изчезва. Оставаме само аз, медальона, Лабиринта. Връзките между обект и субект са възстановени… просто с една октава по-високо — това ми се вижда най-добрият начин да го изразя. Тъй като сега определено съществуваше някаква хармония. Сякаш бях придобил допълнително сетиво, нов изразен способ. Усещането беше особено и ми носеше удовлетворение.
Нетърпелив да го изпробвам, отново се съсредоточих и наредих на Лабиринта да ме пренесе другаде.
Озовах се в кръглата зала на върха в най-високата кула на Амбър. Пресякох я и излязох на съвсем малкото балконче. Контрастът с току-що завършилото свръхсетивно пътешествие беше разтърсващ. Няколко дълги мига просто останах там, загледан пред себе си.
Морето преливаше в различни оттенъци, небето частично бе покрито с облаци и постепенно се смрачаваше. Самите облаци бяха изпъстрени с нежна светлина и груби сенки. Вятърът си проправяше път към морето и временно соления аромат ми бе отнет. Въздухът беше на точки от черни птици, които кръжаха и се стрелкаха над водата в далечината. Под мен градините на двореца и терасите на града се простираха с вечното си изящество до самите поли на Колвир. По улиците шаваха мънички хора, действията им бяха неразличими. Почувствах се ужасно самотен.
Тогава докоснах медальона и призовах бурята.
IV
Рандъм и Флора чакаха в апартамента ми, когато се върнах. Погледът на Рандъм се спря първо на медальона, после потърси очите ми. Кимнах.
С лек поклон се обърнах към Флора.
— Сестрице, доста вода изтече, откакто не сме се виждали.
Тя изглеждаше леко уплашена, което за мен бе добре дошло. Все пак се усмихна и пое ръката ми.
— Братко — рече, — виждам, че си удържал думата си.
Косата й беше с цвят на светло злато. Флора я бе подстригала, но си бе оставила бретона. Не можех да реша дали ми харесва така или не. Тя имаше прекрасна коса. И красиви сини очи, плюс тонове суета, която я караше да вижда всичко в любимата си перспектива. Понякога Флора се държеше като пълна глупачка, но друг път ме караше да се замислям.
— Извинявай, че така те зяпам — казах аз, — но при последната ни среща нямах възможност да те погледам.
— Много се радвам, че обстоятелствата се промениха. Тогава аз… Нищо не можех да направя, както знаеш.
— Знам — съгласих се и си спомних звъна на смеха й от другия край на мрака при честването на годишнините от коронацията на Ерик. — Знам.
Приближих се до прозореца и го отворих, с пълното съзнание, че дъждът няма да навали вътре. Харесвах мириса на бурята.
— Рандъм, научи ли нещо интересно във връзка с евентуалния пощальон? — попитах.
— На практика, нищо — отвърна той. — Поразпитах насам-натам. Изглежда никой не е видян на нужното място в съответния момент.
— Ясно. Благодаря ти. Сигурно ще те потърся пак по-късно.
— Добре. Тогава няма да мърдам от апартамента си цяла вечер.
Кимнах, обърнах се, облегнах гръб на прозоречната рамка и загледах Флора. Рандъм тихо затвори вратата зад себе си. Около половин минута мълчаливо слушах как вали дъжда.
— Какво смяташ да правиш с мен? — най-после не издържа тя.
— Да правя ли?
— Сега разполагаш с възможност да поискаш разплата за старите дългове. Предполагам, че си решил да започнеш.
— Може би. Но почти всяко нещо зависи от друго. И в случая е така.
— Какво имаш предвид?
— Дай ми това, което искам и ще видим. Понякога се е случвало да бъда дори и добър.
— А ти какво искаш?
— Да ми разкажеш всичко, Флора. Нека така сложим началото. Опиши ми как стана моя пастирка на онази сянка, Земята. Със съответните детайли. Каква беше сделката? За какво се бяхте разбрали? Не пропускай нищо.
Флора въздъхна.
— Откъде да започна… Да… Бях в Париж, на един прием, у някой си мосю Фокол. Около три години преди Ужаса…
— Момент — прекъснах я аз. — Какво правеше там?