Ханибал - врагът на Рим

Когато Аврелия влезе в спалнята, майка ѝ едва-едва се размърда. Седящата до леглото Елира се обърна.

— Как е тя? — прошепна Аврелия.

— По-добре — отвърна илирийката. — Треската ѝ започна да отминава.

Напрежението в раменете на Аврелия поотслабна.

— Благодаря на боговете. И на теб.

— Тихо — прошепна Елира. — Не е чак толкова болна. Просто лоша настинка. До Сатурналиите ще се оправи.

Аврелия кимна благодарно.

— Не знам какво щях да правя без теб. Нямам предвид само грижите ти за майка през последните дни. Благодарение на теб Суни… — Тя погледна виновно през рамо. За щастие в атриума нямаше никого. — Имам предвид, Лизандър се възстановява.

Елира махна пренебрежително с ръка.

— Той е млад и силен. Трябваше му само малко храна и топлина.

— И въпреки това съм ти благодарна — каза Аврелия. — Както и той.

Елира наведе смутено глава.

Аврелия погледна спящата си майка. Нещата се бяха променили, откакто преди две седмици се беше върнала във вилата с трескавия Суниатон. За щастие Атия не се беше усъмнила в историята ѝ, че го е намерила в гората. Изкара истински късмет — по-късно през нощта заваля сняг и скри всякакви следи, че е ходила до колибата. Естествено, всички бяха взели Суниатон за избягал роб. Както се бяха разбрали, той се престори на ням. Освен това се оказа чудесен актьор и се правеше на леко слабоумен. Разбира се, Агесандър се усъмни, но в очите му нямаше и намек, че го е познал.