Ханибал - врагът на Рим

— Така е. Трябва да изчакаме идеалния момент да нападнем римляните в гръб — каза Магон. — Едно избързване може да ни струва битката.

Братята разбираха, че е прав, и с неохота останаха по местата си.

Последвалото чакане беше най-дългото в живота на Бостар. Непрекъснатото нервно потрепване на Магон и начинът, по който Сафон гризеше ноктите си, го караха да се чувства точно като тях. Минаха не повече от три-четири часа, но те му се сториха цяла вечност. Естествено, новината за раздвижването на римляните се беше разпространила през двете хиляди войници с бързината на горски пожар. Скоро стана трудно да ги удържат тихи. Напълно разбираемо според Бостар. Човек не може винаги да е доволен, че е на сигурно, вместо да се е изправил срещу смъртна опасност — особено когато другарите му всеки момент ще започнат да се бият с нокти и зъби за живота си.

Магон не помръдна дори когато до тях достигна врявата от сблъсъка на двете армии. Бостар се насили да запази спокойствие. Лековъоръжените части и стрелците щяха да влязат първи в сражение и после да отстъпят. И наистина, писъците и виковете скоро намаляха, за да се сменят от характерния тропот на хиляди крака, тъпчещи в такт земята.

— Римската пехота настъпва — тихо каза Магон. — Мелкарт, бди над хората ни.

Стомахът на Бостар се сви на напрегнат възел. Изправянето срещу толкова многоброен противник сигурно беше ужасяващо изживяване.

До него Сафон се размърда неспокойно и прошепна:

— Боговете да закрилят татко и Ханон.

Забравил за момент враждата им, Бостар повтори молитвата.

Трясъкът, който момент по-късно достигна до тях, бе оглушителен като гръм. В небето обаче нямаше буреносни облаци, никакви светкавици не ги заслепяваха. Това беше нещо много по-смъртоносно. По-ужасяващо. Бостар потрепери, когато го чу. Беше виждал ужасни неща от началото на войната — огромния каменен блок, който едва не беше убил Ханибал, сцените от падането на Сагунт, лавините, които отнасяха десетки пищящи мъже в Алпите. Никога обаче не беше чувал рева на десетки хиляди войници, нахвърлящи се едни срещу други. Ревът обещаваше смърт по най-ужасяващи начини и Ханон и баща им бяха част от него. По някакъв начин Бостар успя да остане на мястото си, като правеше всичко възможно да блокира писъците, които вече се чуваха ясно сред врявата. Тактиката му не издържа дълго. Той погледна Магон, който му кимна, за да го окуражи.

— Време ли е, командире? — попита Бостар.

Очите на Магон проблеснаха възбудено.

— Скоро. Пригответе хората си за излизане. Кажете същото на командира на нумидийците. По мой сигнал излизаме.

— Да, командире! — Бостар и Сафон се ухилиха един на друг, както не бяха правили от цяла вечност, и забързаха да изпълнят заповедта.

Нататък всичко стана размазано — събития, които Бостар можеше да си спомни единствено като поредица несвързани картини. Тръпката на вълнението, преминала през чакащите войници, когато чуха заповедите си. Главата на Магон, очертана на фона на небето, докато надничаше над брега и даваше знак. Как се изкачва и остава поразен от колосалната битка, която се водеше от лявата им страна. Кой печелеше? Дали Ханон беше още жив? Магон, който разтърсва ръката му и му казва да се съсредоточи. Как заповядва на войниците да свалят щитовете от гърбовете си и да приготвят оръжията. Как строяват фалангите. Как хилядата нумидийци се разделят на две и заемат позиции в двата края на пехотата. Как Магон посочва с меч врага и вика: „За Ханибал и Картаген!“.