Ханибал - врагът на Рим

— Да, татко.

— И тежко ранените от нашите също — добави Малх.

Ханон примигна.

Чертите на Малх омекнаха за момент.

— Иначе смъртта им ще е много по-лоша. От измръзване, от вълци, от какво ли не. Нима не е по-добре да умрат бързо от ръцете на другарите си?

Ханон въздъхна и кимна.

— А ти?

— По-леко ранените може и да оцелеят, ако ги изнесем от бойното поле. След час обаче ще се стъмни. Трябва да побързам. — Той бутна Ханон. — Размърдай се. Оглеждай се и за Сафон и Бостар.

„Какво имаше предвид, живи или мъртви?“ — нервно се запита Ханон, докато се отдалечаваше.

Хората му отвърнаха с ентусиазъм на идеята да убият още римляни. Както можеше да се очаква, реакцията им не беше същата, когато чуха, че трябва да направят същото с другарите си. Малцина обаче възразиха, когато Ханон им обясни алтернативите. Кой би искал да умира бавно и мъчително в нощта?

Строени в дълга редица, те тръгнаха напред през бойното поле. Под краката на толкова много хора земята се беше превърнала в червена кал, която полепваше по сандалите на Ханон. Само тук-там се виждаха отделни недокоснати участъци — ослепително бели петна сняг, рязко изпъкващи сред аленото и кафявото, покриващо всичко останало. Ханон беше поразен от мащабите на ужаса. Това беше съвсем малка част от бойното поле, а на нея лежаха хиляди мъртви, ранени и умиращи войници.

Сега те бяха жалки фигури, лежащи сами, едни върху други или на големи купчини — гали и хастати, либийци и принципи, забравили всякаква вражда в студената прегръдка на смъртта. Някои още стискаха оръжията си, а други ги бяха пуснали, за да притиснат раните си, преди да умрат. Копия стърчаха от телата на много римляни, безброй пилуми бяха забити в труповете на картагенците. Навсякъде имаше толкова много отсечени крайници, че на Ханон му прилоша. Той избърса устата си с ръка и се насили да продължи претърсването. Неведнъж му се случи да види лицата на Сафон и Бостар сред мъртвите, а после откриваше, че е сгрешил. Постепенно надеждата му да намери братята си живи започна да угасва.

Особено трудно му беше да гледа войниците, изгубили крайници. Щастливците вече бяха мъртви, но останалите пищяха за майките си, докато останалата в тях кръв изтичаше върху полузамръзналата земя. Убиването им беше проява на милост. След всяка ужасна гледка, пред която се озоваваше Ханон, идваше друга, още по-жестока. Сърцето му се късаше най-много от страданието на сънародниците му. Трябваше да се насили да оглежда тези нещастници. Негова работа беше да определи колко тежки са раните им и бързо да реши дали ще живеят, или ще умрат.