Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Да се смесим с тълпата — каза Марино. — Така ще бъдем скрити от любопитни погледи.
— Отведи ме — каза тя. — Моята съдба е в твоите ръце!
— Уви! Кажи по-добре, че моята е в твоите, Катерино — прекъсна я той. — С една само дума, с един знак, ти можеш да ме погубиш.
— Тази мисъл ме изпълва с удоволствие — каза тя с егоизъм и гордост.
— Коя мисъл? — учуди се той. — Че можеш да ме погубиш според желанието си ли?
— Не това. Че ти си в ръцете ми, ти, когото трябва или да погубя или да притежавам. Знаеш ли каква е моята страст, Марино? Беше време, когато те обичах, обожавах, а ти не ми отговаряше.
— Да не говорим повече за това време, Катерина — каза той. — Мисли само, че в този момент съм при теб, че се осмелих да се явя тук, във Венеция, където съм осъден на смърт!
Техният разговор, отначало полузагадъчен и изпълнен с недоизказвания, ставаше все повече фамилиарен.
— Колко време ще престоиш във Венеция? — го запита тя.
— Да не мислим за прощалния час! — отговори той.
— Ти имаш право, Марино, да не мислим за после и да използуваме свободата, която карнавалът ни предоставя. Утре е големият маскараден празник. Ти ще дойдеш, нали ще дойдеш?
— Това е най-голямото ми желание, Катерина — отговори Марино! — Облечи същия костюм, за да мога да те позная… Но шт! Кое е това синьо домино, което ни следи?
— Успокой се — му каза тя. — Не трябва да се съмняваш в тази любопитна маска! Ах, Марино, каква радост, какво удоволствие изпитвам, като притискам твоята ръка върху гърдите си! Чувствувам отново да блика в мен оная буйна страст. Виждам се играчка на моята любов и на моите амбиции. Кажи ми какъв очарователен сън бихме могли да прекараме двама, ако мога да споделя короната с теб!
— Как? За какво говориш? — каза Марино изненадан. — Отказваш ли се от дожовата мантия?
— Ах, защо не мога да я споделя с тебе! — въздъхна тя.
— Уви!… — каза Маринели замислен. — Зная добре, че не обичаш Луиджи.
Тогава тя продължи все повече встрастявайки се.
— Само ти си, когото обичам. Когато сърцето ми почувствува любовта, то тупти само за теб, ти си неговото желание. Тебе, Марино, трябва да притежавам. Само мисълта, че някоя друга може да те притиска в обятията си, ме прави луда!
— Зная! — отговори той със спокоен тон. — Тази мисъл е достатъчна да събуди в теб омраза. Е добре, и аз, Катерино, имам една причина за омраза, една неугасима жажда за отмъщение; познаваш ли я?
— Да, Марино — отговори тя. — Познавам я… Бъди мой! Ти ще бъдеш всемогъщ и аз ще мога да споделя твоето отмъщение, понеже цяла Венеция ще ни принадлежи. Да, Марино, твоето щастие е в моите ръце. Ожени се за мен и ще ти дам любов и всемогъщество!
— Уви! Това е мечта, неосъществим план! — въздъхна Марино.
— О, повярвай ми, ние ще успеем — каза тя с треперещ глас. — Приеми моя проект. Нашите привърженици са многобройни, твоите между народа, моите между патрициите. Една революционна нощ… сегашният режим ще се провали и ти ще станеш дож!
— Твоят план ме изкушава — подзе Марин© със спокойствие. — Но той е ужасен! Ще презреш ли връзките, които те свързват с Луиджи и те правят негова съпруга?
— Те се прекъсват — каза тя, — ако Луиджи бъде мъртъв!
— И ти ще бъдеш свободна да му дадеш тази освободителна смърт? — каза Марино изненадан.
— Да — отговори тя енергично. — Не ще се спра пред престъплението, ако трябва да те притежавам! Ще убия и тебе, ако зная, че ти ще принадлежиш на някоя друга, а не на мен, Марино, моята страст е безгранична.
Марино изглеждаше смутен, даже уплашен от тази дива страст. Той поиска да се защити срещу тираничната власт, която Катерина упражняваше срещу него.
— Ти се лъжеш! — започна той. — Знаеш отдавна каква неугасима любов ме влече към теб!
При тия думи, двете маски продължиха разговора с нисък глас и Марино поведе своята дама покрай колонадите на църквата Сан Марко, към палата.
Докато този чуден разговор се водеше между дожесата и Марино, дожът и Силвио Зиани, изпълнени с любопитство, бяха напреднали между мраморните колони, които поддържаха ложите на палата. В момента, когато доминото с цвета на морска вода видя величествения кавалер да се приближава до дожесата, хвана ръката на своя господар и му каза:
— Погледни оня кавалер, към чиято мантия е пришит голям кръст. Познаваш ли го, Силвио?
Великият капитан обърна погледа си към направлението, което дожът му посочи.
— Той трябва да е някой чужденец! — каза той.
— Дожесата изглежда, че го познава. Ако не се лъжа, той й предложи даже ръка и двамата се опитват да се скрият в тълпата!
— Това не трябва да ви учудва — отвърна Зиани, — понеже тази година са дошли за карнавала повече чужденци, отколкото обикновено.