Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Горо направи един поклон пред дожесата и изчезна без шум. Владетелката остана сама в средата на салона с блуждаещ поглед.
Тя размишляваше за своите безпокойства и за своите надежди и ако някой бе проникнал в апартамента, би могъл да чуе следния монолог.
— Не, той не може да лъже! Един вътрешен глас ми казва, че Марино е жив и че отново ще го видя! Буйна страст ме обзема. Трябва да го видя или мъртъв или пред краката ми! Тогава моят страх ще изчезне, ще вкуся от щастието да бъда обичана от него!
После тя направи едно отбранително движение, една ужасна мисъл изпъкна в духа й…
— Какво правя аз? — си каза тя. — Ако идва да ме измами… Този негър е един демон. Той е по-ловък от Катерина Зиани. Той я разиграва! Давайки му тази розетка, поставям съдбата си в ръцете му… Той може да ме погуби, да ме опозори, ако разкрие с каква цел съм му дала този знак! Проклета да бъде моята необяснима привързаност!
После една нова мисъл я обзе. Една триумфална усмивка озари нейното лице, бледо като мрамор.
— Какво напразно безпокойство! — въздъхна тя. — Аз още държа бъдещето си в моята ръка. Още съм господарка на всичко! Ако негърът е един предател и желае да си послужи с розетката, за да ме погуби, той забравя, че в такъв случай дожесата може да му даде този знак, да погуби незаконнородения. Тогава ще се изтъкне нейният патриотизъм и Съветът на тримата ще й поднесе своите комплименти! Работата е двойствена…, но надявам се, че тя ще се развие без пречки нито за Марино, нито за мене и ще бъде благоприятна за нашето общо щастие.
Празненствата вече бяха започнали.
Като свещен обичай на всеки карнавал голямата галера, символ на града, се появяваше всред Каля Мерченя, блестящо обкичена и с нейния екипаж, който я правеше подобна на един венециански кораб. Тя бе следвана от цял кортеж от рибари, моряци и гондолиери, празнично облечени. Те я придружаваха до средата на площада Сан Марко.
В този момент гондолата биваше декорирана с разновидни фенерчета и служеше обикновено като сигнал за часа, в който дожът, сенаторът и свещениците идеха да се размесят с веселата тълпа и по стар обичай да вземат участие в карнавала.
Близо до разкошно осветената галера можеше да се забележи един кръстоносец. Една маска „Панталон“ стоеше близо до него.
Маската на кръстоносеца бе богата и великолепна. Шапката му бе украсена с бели пера, които падаха върху раменете му.
Върху дългата му мантия от бяла коприна можеше да се видят, пришити с червен сатен, един кръст и една шестолъчна звезда.
— Последвай ме — каза внезапно кръстоносецът на „панталона“. — Ще ти говоря. Да пресечем площада и да отидем до палата. Там ще бъдем по-сигурни, отколкото тук!
„Панталонът“, който носеше една смешна и мизерна маска, направи утвърдителен знак с глава и последва с малки крачки величествения кръстоносец.
Никой не ги забеляза в маскираната тълпа. Само едно синьо домино, което бе дошло откъм Пиацета, изглеждаше, че бе обърнало внимание на двамата мъже.
Беше ли привлечено от разкошните диаманти, които блестяха по костюма на богатия сеньор? Беше ли разпознал в чудната двойка познати лица? Никой не можеше да каже.
Доминото носеше мантия от синя коприна, бродирана с малки сребърни звезди, която стигаше до краката му. Хубава маска от синьо кадифе бе поставена на лицето му. На главата си имаше барета, украсена с красиво черно перо.
— Знаеш ли какво е заявила старата Луала? — попита с нисък глас кръстоносецът „панталона“.
— Горо не го е чул — отговори запитаният, — но знае, че тя е отговаряла с мълчание на всички въпроси! Старата просякиня е добра и не се оставя да я заплашват.
— Не зная — каза кръстоносецът — дали си й говорил след оная нощ, когато ти пристигна навреме в онзи хан в Рим, за да спасиш двете бегълки.
— Нека сеньорът остави Горо да му обясни — отговори „панталонът“, движейки се заедно с кръстоносеца покрай мраморните колони на дожовия палат. — Когато Горо стреля върху Франциско, дойде кръчмарят и заговори на Горо с такъв заплашителен тон, че Горо трябваше да му обясни своите намерения…
— И той искал да те предаде на полицаите на папата? — попита кръстоносецът.
— Да, сеньор — отговори „панталонът“. — Другият убиец избяга колкото му държат краката щом чу гърмежа. Старата просякиня и Анунциата слязоха да намерят Горо. В този момент започна да се разсъмва. Горо още спореше с кръчмаря, когато Луала каза на Горо, че нека да избяга в града с Анунциата и да се постави под покровителството на сеньора.