Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Аз тъкмо тази нощ бях напуснал Рим — отговори кръстоносецът. — Работата ме викаше в Санта Рока.
— Това бе едно нещастие, сеньор. Горо разкри на старата своя план, но Анунциата настоя и Горо трябваше да отстъпи на нейното желание. Горо им даде съвет да заобиколят малко. И те тръгнаха за града. Само че Луала с искала да мине по по-прекия път и е паднала в ръцете на Антонио.
— А ти какво правеше по това време — попита кръстоносецът.
— Горо още разговаряше с господаря на хана. Ханджията искаше да го предаде на полицията. Най-сетне той остави Горо да тръгне, след като Горо му даде всичкото злато, което имаше у себе си! Горо тръгна към града по заобиколния път, както двете бегълки. Той се надяваше да намери сеньор, както старата просякиня и сеньоритата!
— И. ти не си срещнал нито една от тях? — каза кръстоносецът учуден.
— Никоя, сеньор! — отговори „панталонът“.
— И кое те кара да вярваш, че само Луала е паднала в ръцете на Антонио, а Анунциата е останала в Рим?
— Понеже, при връщането си в хана — отговори „панталонът“ — Горо е чул да се говори, че храбрият чужденец е намерил старата просякиня! Освен това, Горо узна тук, в палата, че Антонио е предал само Луала. Дожесата също каза това на Горо! Сеньор знае, че Горо е спечелил нейното доверие.
— И ти не си намерил никаква следа от Анунциата? — попита кръстоносецът.
— Горо претърсва Рим без почивка цели три дни. Той не намери никаква следа, по която да открие сеньоритата!
— Ти мислиш, че тя знае, че съм живял в палата Боргез? — попита кръстоносецът с тих глас.
— Сеньоритата каза името на този палат! — отговори „панталонът“.
— Тихо! — пошушна кръстоносецът. — Не забелязваш ли това синьо домино, което ни следи и изглежда, че подслушва нашия разговор?
— Горо не познава, сеньор. Обаче, в неговите жестове и в походката му, Горо мисли да е познал, че тази широка копринена мантия крие една сеньора.
— В такъв случай не го изгубвай от погледа си! — каза кръстоносецът.
— Пст! Сеньоре — каза внезапно „панталонът“ със снишен глас и застана неподвижен до мраморната колона. — Сеньор вижда ли оная благородна дама с кадифената роба с великолепен шлейф?
— Тя носи червен ешарп! — извика кръстоносецът с глас, който искаше да сдържи.
— Сеньор държи ли розичката? — попита „панталонът“.
— Тя е в джоба на мантията ми!
— Ето, ако онова домино с морскосин цвят, което се приближава до друго едно, черно от главата до петите, което излиза от палата, види, че сеньорът носи една розетка със същия цвят като този ешарп, това може да причини неприятности на сеньора.
— Ти мислиш, че това морскосиньо домино крие самия дож?
— Горо си обзалага главата.
— А кой е черното домино, което върви покрай него?
— Никой друг — отговори Горо — освен великия капитан!
— Ако той те познае? — попита юнакът с безпокойство.
— Горо мисли, сеньор, че красивата дама и черното домино търсят Горо! О, негърът има доста работа тук, във Венеция! Те не престават да гледат към стария просяк с червената мантия.
— Още един въпрос, преди да си тръгнеш! — каза кръстоносецът. — Дали старата Луала е хвърлена вече в канала Орфано?
— Не, сеньор. Тя лежи още горе, в оловните стаи. Ах, нещастницата! — извика Маринели, не можейки да сдържи болката си. — Тя е загубена. Ще умре бавно, в ужасни мъки.
— Горо е ловък — отговори негърът. — Той ще се постарае да използува безредието, което цари през време на карнавала, за да се вмъкне някоя нощ в нейния затвор и да я освободи!
Негърът не за пръв път бе предприемал такива смели работи. Обаче Маринели се побоя за неговата безопасност и се опита да го спре.
— Пази се — каза той на Горо. — Мисли, че се хвърляш със затворени очи пред смъртта, че успехът на нашата кауза рискува да бъде компрометиран.
— Нека сеньор не се страхува — каза робът със спокойствие. — Негърът е гъвкав като змиорка. Той ще се изплъзне от ръцете на неприятелите си и ще изиграе всичките им хитрини.
При тия думи Горо се изправи гордо и добави, като че ли искаше да припомни на Марино неговото достойнство.
— Кой може да откаже на негъра достъпа в палата на дожовете? Не е ли той довереник на дожесата?
Внезапно спря и хвърли бегъл поглед зад себе си.
— Сеньорът има право — подзе той, — синьото домино броди наоколо като някой вълк край стадото! Негърът ще смени своя костюм „панталон“ със стария си просяшки костюм. Той ще разгледа мистериозното копринено домино, ще заговори с него и ще уведоми сеньор за това, което може да узнае!