Когато боговете се смеят

— Писмо в плик с адресат Раиса Фьодоровна Медникова — съобщи Сергей Зарубин.

— Дай го тук — протегна ръка Лесников, — станаха вече три, сложи го в ей тази купчинка.

— Коя е тази Медникова? — строго попита следователят.

— Далечна роднина на Рубцов, помагала е в домакинството. Починала е — поясни Игор. — Къде са договорите? Къде да сложа този?

— Договора — тук — изкомандва следователят, който внимателно следеше всеки попаднал в неговия кабинет лист да бъде вписан в протокола, съставен при обиска. — Сега ще го намеря…

Той търсеше съответния ред в протокола, машинално местеше молива във въздуха заедно с очите си и мърмореше:

— Не е това, не е това, дискети… платежни нареждания… договор… по дяволите, нещо не го намирам, нима не сме го вписали? А, не, ето го. Така, продължаваме.

— Договор за туристическо обслужване, деветдесет и осма година, клиенти — Рубцов и Плетньова.

— Има го, по-нататък.

— Още един договор, деветдесет и девета година. Господа милионерите са смятали да почиват чак в Маями — съчувствено поклати глава Зарубин. — Няма да стане обаче. Това е, при мен големите листове свършиха, останаха само малки листчета с бележки. Телефонен номер с надпис „Дежурен електротехник“.

— Тук — посочи с пръст Лесников. — Всички бележки от битов характер събираме отделно, после ще проверим, може да е някакъв шифър.

— Ау, ау, ау — присмехулно проточи Сергей, — май като малък не си се наиграл на шпиони. Така, телефонен номер и надпис „Кристина“.

— Сложи го пак тук, Женя ми е казвала, че преподавателката й по немски се казва Кристина, може би е тя.

— Телефонен номер и надпис „Кирил“.

— Кой е този? Сложи го в отделна купчинка, ще го проверим.

— Кирил ли? — Настя откъсна поглед от телевизора и се обърна към Зарубин. — Я дай да го видя.

Тя протегна ръка, взе от Сергей малкото зелено листче от онези, дето се продават на кубче от по сто броя.

— Това е телефонът на Яровой — каза тя бавно и учудено. — Нима Рубцов до такава степен е бил сигурен в своята неуязвимост, че е пазел вкъщи телефонния номер на своята жертва, с която уж никога не се е познавал? Е, край, Роман Дмитриевич, сега не можете да се измъкнете — злорадо добави тя. — Дръж, Игорьок, сложи го там, в която купчинка трябва.

Тя предаде листчето на Лесников и отново седна на пода пред телевизора. Увисналата в стаята тишина я накара след няколко секунди тревожно да се обърне.

— Какво има… Игор, какво става?

Следователят и Сергей Зарубин мълчаливо гледаха Лесников, който на свой ред седеше пребледнял като платно и гледаше зеленото листче.