Когато боговете се смеят

„Не е разбирал“ — внезапно просветна в главата й. И не е бил в състояние да разбира. Та нали през всичките тези години тя, Светлана, бе правила всичко, та той да не разбира в какво се е превърнал. Постоянно му бе повтаряла, че го обича, че е чудесен, талантлив, че всички помнят неговата блестяща актьорска игра и затова при срещи с хора той трябва да изглежда по съответния начин. Бе твърдяла, че всичко в живота тепърва му предстои, че той ще успее и че не бива да се отчайва. Бе го хранила и обличала, чистила апартамента му и прала, бе го убеждавала да не пие или поне да пие по-малко. Нито веднъж не му повиши тон, нито веднъж не се развика, не тръшна врата, дори плесниците и побоите изтърпяваше мълчаливо и с радост приемаше неговите закъснели извинения. Е, какво можеше да разбира той, когато до него постоянно беше човек като нея? Само едно: че наистина е чудесен и талантлив, че всички го помнят и уважават, а дето пие — това е просто невинна лудория, обичайният начин на живот на нормалния руски мъж, още повече на човек на изкуството. Той бе отвикнал да мисли самостоятелно, бе отвикнал да се грижи за себе си и да има вкъщи поне парче хляб. Че защо да се грижи? Светка ще купи и ще донесе всичко, ще го приготви и ще му го сложи в устата. Бе престанал дори да се опитва да се види отстрани, за да разбере какво представлява, в какво се е превърнал, как живее. Че защо да се опитва? Нали Светка казва, че той е най-прекрасният от всички и ще преуспее.

Значи е така. Светка всичко му прощава, значи той се държи нормално, защото нали ако правеше нещо съвсем неприемливо, тя щеше да го напусне. А тя не го напуска, значи всичко е наред, момчета, ще продължаваме и занапред в същия дух! „Той е отвикнал да живее — ужасена си помисли Светлана. — Защото през последните години аз живеех вместо него. Именно аз вместо него се стараех да оцелея, да се съхраня, да не се пропия окончателно. Аз се стараех той да изглежда прилично и да живее в човешки условия. Аз, аз правех всичко вместо него. Дори мислех вместо него. Никога за нищо не настоявах, живеех отделно, защото исках да бъда приятна и ненатрапчива. Никога не го карах да се лекува, защото само щом споменавах за лечение, той започваше да се ядосва и да ми крещи, а аз исках с мен да са свързани само положителни емоции. Не му се сърдех и не правех сцени. Позволявах му всичко. Бях сигурна, че любовта, нежността, грижовното внимание и моралната подкрепа могат да излекуват всяка болест, дори тази. И ето го резултата“.