Когато боговете се смеят

— Льолечка, скъпа моя, разбирам, това е ужасно. С какво мога да ти помогна? Искаш ли да намерим за Роман адвокат, най-добрия, най-скъпия? Искаш ли?

Тя отрицателно поклати глава.

— Няма нужда, Паша, той има приятели, които ще се погрижат за това. Съучастници. Май така се наричаха? Следователят каза, че Роман е нещо като мафиот от средна ръка, дребна риба, която големи акули са поставили да оглавява фирма, за да перат пари чрез нея. Паша, аз трябваше да го почувствам, трябваше! Той харчеше за мен толкова пари, купуваше ми скъпоценности, подаръци, разхождаше ме по целия свят, летяхме в първа класа и отсядахме в скъпи хотели в модни курорти, а той самият живееше в обикновен апартамент, караше кола без охрана, нямаше дори вила, камо ли извънградска къща. Казваше ми, че не обичал природата, предпочитал да живее в града. А когато го попитах защо не си купи голям апартамент в някоя елитна сграда, каза, че не искал да глези дъщеря си, та тя да не свикне на разкош преждевременно. Та аз знаех, че в апартамента, където се срещахме, той се среща и с други хора, казваше ми — делови контакти. Защо не в офиса? Защо не в дома си, в края на краищата? Ами че аз мога да ти приведа хиляда такива примера, но не е там работата.

Павел беше приклекнал пред нея и нежно галеше ръцете й.

— А къде е?

— Аз получих каквото заслужавах. Не исках да се омъжвам, да нося отговорност за някого, да се задълбочавам в нечии проблеми, да се тревожа за нечии неприятности, трудности и болести. Исках лек живот, който се състои само от удоволствия и радости, живот, при който всеки момент можеш да се отдръпнеш и да не поемаш върху себе си чуждите проблеми. Паша, разбрах това едва днес, докато седях пред следователя. Знаеш ли, той ме попита: толкова години сте живели с Рубцов, той не е женен, вие нямате деца, защо тогава не се разведохте с мъжа си, за да се омъжите за Роман Дмитриевич? Да не би да предчувствахте как ще свърши това? Да не би да знаехте, че той е престъпник? Разбираш ли, следователят ме подозираше, че съм участвала в далаверите на Роман, още повече че имам понятие от счетоводство. И в този момент аз осъзнах всичко за себе си, Паша. Въпросът не е, че мъжете ми омръзват бързо, а че не искам чужди проблеми. Ето, това ми е лошото.

— Льолечка, златна моя, какви ги приказваш? Ти си моя съпруга, значи волю-неволю участваш в живота ми…

— Паша, Пашенка — вдигна глава тя, подпря тила си на облегалката на фотьойла, затвори очи, — това е друго. Дори не го сравнявай. Ти си ми брат, израснахме заедно, познавам те като себе си и със сигурност знам, че няма да ми стовариш никакви тежки и непреодолими проблеми. Ще се справяш сам именно защото не съм ти истинска съпруга и ти никога не забравяш това. Ти няма да искаш да споделям тези трудности с теб. В отношенията си с мъжете аз се дистанцирах от всичко това, не исках да вземам нищо присърце, отхвърлях цялата неудобна за мен информация. Наруших основния закон на мениджмънта — едва-едва се поусмихна тя.