Господарка на Империята

— Така вярват — отвърна предпазливо Мара.

— А ти? — Въпросът бе рязък като удар на камшик.

— Не знам в какво вярвам — призна Мара и се намръщи. — Освен че като Слуга на империята поставих държавничеството над фамилната си кръв. Вече не мога да смятам своята кръв над тази на който и да е друг човек. Камльо е с мен заради клетва, която дадох на друг човек, да я закрилям като него. Честта ми не е по-малка от тази на човека, който ми довери безопасността й. Има чест в безразсъдното подчинение на традицията и чест, която е… нещо повече.

Погледът на Мирана беше пронизващ.

— Ти си различна — каза тя, колкото на Мара, толкова и на себе си. — Моли се на боговете ви тази разлика да е достатъчна, за да спечели свободата ви. Ще имаш подкрепата ми. Но никога не забравяй, че в Турил мъжете говорят по-свободно и са по-добронамерени, когато не присъстват жени. Земята ни е сурова и мъжът, който се покаже твърде мек, няма да опази жената, която си е отвлякъл.

— Друг мъж ще му я открадне, така ли? — попита Мара изненадано.

В усмивката на Мирана като че ли имаше някаква закана.

— Може би. Или още по-лошо — жена му ще напусне дома и огнището му и ще натъпче завивките му със сняг за глупостта му.

Въпреки тревогата си Мара се засмя.

— Правите това?

— О, да. — Мирана забеляза, че на гостенката й е студено, смъкна един от шаловете си и го загърна около раменете на лейди Акома. Миришеше на пушек. — Ела да идем в любимата ми хлебарница, тъкмо са опекли кифлите. Ще ти кажа какво още правим тук, освен да се преструваме, че взимаме перченето на мъжете ни на сериозно…

В хлебарницата беше топло и ухаеше приятно. Мара седна непохватно на един дървен стол — тук, при тези каменни подове, цуранските възглавнички не бяха практични. Помъчи се да се настани по-удобно на твърдото дърво и се примири с поредната вечер, запълнена с лек светски разговор. Също като жената на главатаря в Лосо, Мирана, изглежда, бе доволна да говори за какво ли не, докато съветът на градските старейшини продължаваше.

— Мъжете често са истински деца, не мислиш ли?

Мара с усилие се усмихна вежливо.

— В такъв случай твоят съпруг изглежда сръдливо дете.

Мирана се засмя, после въздъхна снизходително.

— Хотаба ли? Празноглав е той, но аз си го обичам. Заплашва ме, че ще ме набие, та да млъкна, от четирийсет и две години, почти от деня, в който ме метна на рамото си и хукна през хълмовете да избяга от баща ми и братята ми. Но още не ми е посягал. Ние турилците си падаме по големите заплахи и обиди, Мара. Хвалбата за нас е изкуство и една добре пресметната обида печели на оскърбения възхищение вместо насмешка.

Едно младо момче им донесе кифли и греян сайдер. Мирана погледна плувналите в тъмни кръгове очи на Мара и поръча и вино.