Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
На четвърти януари, притеснен да не се натъкнат на рифове и на неотбелязани върху картата скали, Шортланд заповяда корабите да спрат. На другата заран екна дългоочакваният вик: „Суша!“ Най-сетне! Най-южната точка на Нов Южен Уелс! Огромен зъбер.
След като заобиколиха югоизточния нос, смениха рязко курса от източен на северен — североизточен; последните хиляда и шестстотин километра до Ботаническия залив се бяха оказали най-мъчителните през цялото пътуване — целта бе тъй близо и същевременно толкова далеч! Вятърът беше насрещен, теченията бяха насрещни, всичко сякаш беше срещу тях. Имаше дни, когато трите кораба се озоваваха доста километри по на юг, отколкото предния ден, друг път обаче от немай-къде правеха дълги принудителни престои и маневрираха сякаш безкрайно. А понякога, както се изразяваха моряците, ветровете си бяха „ужасно коравосърдечни“. Една нощ платното върху щага на гротмачтата на „Дружба“ се прокъса, на сутринта пък падна горният фал. Случваше се и да допъплят някак до трийсет и девет градуса южна ширина колкото после отново да се върнат на четирийсет и два градуса. Платното на щага върху гротмачтата на „Дружба“ се цепна и увисна — петото платно, което корабът губеше от Кейптаун насам. Бореха се как ли не да напреднат поне мъничко.
Каторжниците не бяха посърнали чак толкова, както щурманите, задето почти не се придвижват, затова пък се бяха умърлушили от липсата на храна, която да става за ядене. От време на време зърваха Нов Южен Уелс, който обаче бе далеч и те не можеха да видят какво точно представлява. За късмет точно тогава се появи още нещо ново, по което се захласнаха като малки деца: безброй тюлени, които взеха да палуват и да си играят около корабите и които наподобяваха същински клоуни — ту прибираха крачка до гърдите си и се носеха по гръб върху водата, ту се гмуркаха, въртяха се като пумпали, стрелкаха се напред-назад и вдигаха оглушителна врява. Весели, невероятни създания! И там, където бяха те, имаше и цели пасажи риба. В храната отново се появи рибената чорба.
На петнайсети януари с триста мъки вече се бяха добрали на север до трийсет и шестия градус южна ширина, а по пладне видяха Камилския нос, наречен така от капитан Кук заради приликата с едногърбата камила — този кораб на пустинята.
— Остават ни някакви си двеста и четирийсет километра — рече Донован, който току-що идваше от вахта и се готвеше да полови риба.
Уил Конъли въздъхна — макар и облачно, беше толкова горещо, че не му беше до четене, и затова той също бе предпочел да лови риба.
— Вече имам чувството, господин Донован — каза Уил, — че така и няма да стигнем до тоя Ботанически залив. От Бъдни вечер досега са умрели четирима души и всички ние долу знаем от какво. Не от треска или от дизентерия. А просто от отчаяние, от мъка по дома, от безнадеждност. В тоя проклет кораб сме повече от година — качихме се на него на шести януари миналата година. Миналата година! Колко странно звучи. Та според мен тия хора си отидоха, понеже бяха прекрачили вододела, бяха изгубили надежда, че все ще дойде денят, когато ще слязат от ужасния кораб. Казвате, двеста и четирийсет километра. Биха могли да са и десет хиляди. Ако има нещо, което научихме през тази година, е, че краят на света е много, много далеч от дома.
Донован стисна устни и примига бързо.
— Ще изминем и тия километри — каза накрая той, загледан във въдицата и парченцето корк, прикрепено към нея. — Капитан Кук е предупредил за насрещното течение, но ние все пак напредваме. Трябва ни само добър попътен вятър откъм югоизток. Няма страшно, и той ще излезе. Предстои промяна. Първо ще има буря, после ще задуха откъм югоизток. Точно така, прав съм.
Спираха и маневрираха, спираха и маневрираха. Тюлените вече ги нямаше, на тяхно място бяха дошли хиляди делфини. Сетне, след задушен зноен ден, небесата сякаш се продъниха. Червените светкавици, яростни и ослепителни, каквито англичаните дори не си бяха представяли, че съществуват, обагриха облаците, по-черни и от пушека в Бристъл, отекнаха оглушителни гръмотевици, заваля като из ведро, дъждът се застича на стена, право надолу въпреки ураганния северозападен вятър. Един час преди полунощ представлението най-неочаквано приключи. От югоизток излезе хубав попътен бриз, който духа достатъчно дълго, та отпред да изникнат бели зъбери, дървета, жълти зъбери, дървета, извити като подкова плажове със златист пясък и ниските нащърбени челюсти на Ботаническия залив.