Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
В девет сутринта на деветнайсети януари 1788 година „Александър“ поведе двата други кораба между нос Соландър и нос Банкс и навлезе в широк, почти незащитен залив. На всеки нос стояха петдесетина — шейсетина голи чернокожи мъже, които ръкомахаха, а в пазвите на надиплената от вълничките стоманено-сива вода се беше сгушил „Бдителност“. Беше ги изпреварил с един-единствен ден.
За двеста петдесет и един дена, което правеше около девет месеца, „Александър“ беше изминал двайсет и пет хиляди и шестстотин километра. От тези дни шейсет и осем корабът беше прекарал по пристанищата и сто осемдесет и три — в открито море. При заминаването му на борда бе имало двеста двайсет и петима каторжници, от тях пристигнаха само сто седемдесет и седем.
Спуснаха котвите, лейтенант Шортланд отиде с лодката на „Бдителност“, за да се види с губернатора Филип, а Ричард стоя дълго сам на перилата, загледан в мястото, където според обсъден в Парламента кралски указ той бе заточен до двайсет и трети март 1792 година. Още цели четири години. В Южния Атлантически океан, между Рио де Жанейро и Кейптаун, беше навършил трийсет и девет години.
Земята, която гледаше, беше равна по брега, хълмиста във вътрешността, на север и на юг, и представляваше тъжна, умърлушена гледка в синьо, кафяво, бозаво и сиво. Посърнала, без жизнени сокове.
— Какво виждаш, Ричард? — попита го Стивън Донован.
Ричард го погледна с премрежени от сълзи очи.
— Не виждам нито рай, нито ад. Това тук е чистилище. Където отиват всички изгубени души — отвърна той.
Глава пета
Януари — Октомври 1788 година
През следващите няколко дена не се случи почти нищо, ако не броим това, че най-изненадващо малко подир бързоходите пристигнаха и седемте бавни кораба. Бяха използвали, кажи-речи, същите ветрове и бяха следвали трите бързи платнохода едва ли не по петите, така че се бяха озовали в същите бури и урагани. Сега всички кораби се поклащаха в неспокойната вода — бяха хвърлили котва, но не се бяха разтоварили, така че по перилата им се тълпяха хора и който имаше далекоглед, наблюдаваше как пехотинците слизат на групички на сушата заедно с някои от флотските офицери и шепа каторжници, а също многобройните туземци. На брега обаче като че не ставаше нищо важно. Плъзна мълва, че губернаторът не смятал Ботаническия залив за подходящ за такъв важен експеримент и бил отишъл с една от лодките до съседния Порт Джаксън, който капитан Кук бил отбелязал върху картите си, макар и да не бил навлизал в него.
Впечатленията на Ричард от Ботаническия залив бяха, общо взето, същите, както на всички останали — и свободни граждани, и каторжници. Стъписващо място, ето какво гласеше всеобщата присъда. Никой, дори моряци като Донован, обиколили надлъж и шир белия свят, не бяха виждали място като това. Равно като тепсия, посърнало, песъчливо, мочурливо, безмилостно и неописуемо безрадостно. Според обитателите на затвора в „Александър“ то наподобяваше грамадни гробища.
Получи се заповед, че първото селище ще бъде построено не в Ботаническия залив, а в Порт Джаксън; приготвиха се да отплават, ала имаше насрещен вятър и вълнението отвъд тесния пясъчен нанос бе толкова силно, че се отказаха. После — чудо на чудесата! Към залива се зададоха два много големи кораба.
— Какво странно съвпадение, все едно двама селяци ирландци да се срещнат в съда на императрицата на всички руснаци! — отбеляза Донован, който делеше един далекоглед с капитан Синклер и господин Лонг.
— И със сигурност са английски — намеси се Джими Прайс.
— Не, френски. Според нас това е експедицията на граф Дьо Лаперуз. Платноходите са третостепенни, затова са и толкова големи. Излиза, че единият е „Компас“, а вторият — „Астролаб“. Макар че, мен ако питаш, ние сме ги изненадали повече, отколкото те нас. Лаперуз е поел от Франция през 1785 година, много преди да се е заговорило за нашето плаване. Освен ако не са научили някъде по пътя за експедицията ни. Преди година Лаперуз го отписаха, мислеха, че е загинал. А той къде бил!
На заранта опитаха повторно да се измъкнат от залива — все така безуспешно. Двата френски кораба вече не се виждаха, отнесени от ветровете на юг, навътре в морето. По залез-слънце „Бдителност“ успя да се измъкне от прибоя и се отправи на север, за да измине десетината километра до Порт Джаксън, а пиленцата на губернатора Филип останаха още една нощ в чистилището.