Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Чувствам се като бавно съживявана статуя, топящ се снежен човек, измятаща се греда… Още две… три… Движа се като покрит с лед, но аз съм този, който контролира тялото ми. Разполагам с цяла вечност, волята ми е несломима.
Минах през Воала. Следва ниска арка. Три стъпки и съм отвъд, сред мрак и спокойствие. Те бяха най-трудните.
Почивка за Сизиф! Това беше първата ми мисъл, щом напуснах Лабиринта. И този път успях! беше втората. И Никога вече! беше третата.
Позволих си лукса няколко пъти да въздъхна дълбоко и да потръпна. После измъкнах от джоба си скъпоценния камък и го вдигнах за верижката. Задържах го пред очите си.
Отвътре е червен, разбира се — дълбоко вишнево червено, тъмно, искрящо. Струваше ми се, че е придобил допълнителен блясък и светлина по време на минаването ми през Лабиринта. Продължих да се взирам, като си повтарях наум инструкциите и ги сравнявах с нещата, които вече знаех.
Щом минеш през Лабиринта и стигнеш дотук, можеш да се прехвърлиш на всяко място, което успееш да си представиш. Необходими са само желание и усилие на волята. И след като случаят беше такъв, не отричам, че изпитах моментен страх. Ако този ефект се проявеше както обикновено, имаше опасност да се напъхам в особен вид капан. Но Ерик бе успял. Той не се бе оказал затворен в сърцето на скъпоценен камък някъде из Сенките. Дуоркин, който бе написал онези записки, беше велик човек и аз му вярвах.
Настроих се мислено и съсредоточих вниманието си върху вътрешността на камъка.
В него имаше изкривено отражение на Лабиринта, обградено с премигващи точици светлина, мънички пламъчета и проблясвания, различни криви и пътечки. Взех решение, фокусирах волята си…
Червенина и бавно движение. Като потъване в океан от гъста течност. Съвсем бавно отначало. Носене сред тъмнината, всички красиви светлини плуват далече напред. Постепенно скоростта ми видимо се увеличи. Късчета светлина, малки, хаотични. Нося се като че ли още по-бързо. Нямам база за сравнение. Станал съм точка съзнание с неизвестни размери. Знам, че се движа, известна ми е фигурата, към която напредвам, сега направо бързо. Червенината почти е изчезнала, както и усещането за всякакво обкръжение. Няма съпротивление. Набирам скорост. Всичко сякаш става само в един миг и този миг още продължава. Усещането е странно, безвременно. Нося се към това, което изглежда е моята цел, с огромна скорост. Мъничкият, изкривен лабиринт нараства, превръща се в триизмерен вариант на истинския. Изпъстрен с искрици цветна светлина, той расте пред мен, подобен на фантастична галактика, полуразпростряла се сред вечната нощ, с ореол от бледо осветен прах и протуберанси от безброй блестящи точици. И този лабиринт се разширява или свива, приближава към мен или аз се приближавам, и ние идваме близо един до друг, той вече запълва цялото пространство, от горе до долу, от тук до там, а скоростта ми сякаш продължава да нараства. Сиянието ме залива, почти ме зашеметява и виждам ярък протуберанс, за който знам, че е входа. Вече съм прекалено близо — всъщност, загубвам се, — за да възприема общата му форма, но изкривяванията, проблясванията, полюляването на всичко онова, което виждам навсякъде около мен, ме кара да се питам дали трите измерения са достатъчни за объркващата сетивата сложност, изправила се пред мен. Вместо към галактичната ми аналогия, нещо в ума ми се насочи към другата крайност и предложи сравнение с Хилбертовите пространства, с техните безбройни измерения. Но това беше метафора, предизвикана от отчаянието. Аз чисто и просто нищо не разбирах. Изпитвах само усилващо се чувство — под влияние на Лабиринта? Инстинктивно? — че трябва да мина и през тази плетеница, за да се сдобия със силата, която исках.
Не грешах. Без да намаля ни най-малко скоростта си, влетях вътре. Минах като вихрушка през блестящите пътеки, като се гмурвах сред безплътни облаци от сияние. Никъде не усещах съпротивление, както в истинския Лабиринт — изглежда първоначалният ми импулс беше достатъчен, за да ме преведе. Шеметна разходка из Млечния път? Давещ се, понесен сред каньони от корали? Страдащо от безсъние врабче, полетяло над увеселителен парк вечерта на 4 юли? Такива мисли ми се въртят из главата, когато си припомням това минаване през видоизменената форма.