![Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/1/pushki-virusi-i-stomana-kakvo-opredelya-sdbinite-na-choveshkite-obshchestva-bg-download.jpg)
Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]
- Автор: Даймонд Джаред Мэйсон
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-262-0
- Переводчик: Юлиян Антонов
- Жанр: История
Электронная книга - «Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]». Краткое содержание книги:
Вече можем да се обърнем към археологическите данни. Руините на древните поселища може и да съдържат предимно кости и грънци, а не вкаменени слова, но ни разказват достатъчно ясно за начина, по който са протичали миграциите не само на праисторическите хора, но и на някои културни артефакти, които биха могли да се свържат с определени езици. Подобно на останалия свят, и по-голямата част от австронезийския регион — Тайван, Филипините, Индонезия и много острови в Пасифика — първоначално е била обитавана от ловци-събирачи, които не са разполагали с керамика, полирани каменни сечива, домашни животни и земеделски култури. (Единственото изключение от това правило са някои по-отдалечени острови като Мадагаскар и тези от Източна Меланезия, Полинезия и Микронезия, до които ловците-събирачи така и не са успели да се доберат и те са останали безлюдни чак до австронезийската експанзия.) Първите археологически свидетелства за нещо по-различно идват от… ами да, от Тайван! Някъде в началото на IV хилядолетие пр.Хр. на Тайван, както и на отсрещния китайски бряг, започват да се появяват полирани каменни сечива плюс един характерен грънчарски стил (т.нар. „керамика от Дапънкън“, Ta-p’en-k’eng pottery), възникнал малко преди това във вътрешността на Южен Китай. В някои по-късни тайвански поселища са открити също така и останки от ориз и просо, което говори за някакво земеделие.
Дапънкънските поселища в Тайван и по южнокитайското крайбрежие са пълни с останки от рибени кости и черупки на мекотели, а също и с някои каменни сечива — тежести за рибарски мрежи и длета („тесли“) за издълбаването на еднодръвки. Явно тези първи неолитни жители на Тайван са били и достатъчно умели навигатори, за да се занимават с дълбокоморски риболов и редовно да кръстосват Тайванския проток, разделящ техния остров от азиатския материк. Би могло да се каже, че протокът е послужил като своеобразен „учебен плац“, на който тогавашните жители на континентален Китай са усвоили нужните им мореплавателски умения, за да осъществят след време и своята мащабна експанзия в Пасифика.
Един специфичен артефакт, свързващ тайванската дапънкънска култура с по-късните островни култури от Тихия океан, е чукалото за дъбене — каменно приспособление, с чиято помощ неолитните хора са превръщали влакнестите кори на някои дървета в основен материал за изплитане на въжета, мрежи и облекла. В момента, в който са излезли от периметъра на вълнодайните домашни животни и влакнодайните растения, което ще рече и на вълнените дрешки, тихоокеанските хора са станали зависими от онези дървета, чиято кора трябва да се счука, за да се превърне в „тъкан“ за техните облекла. Жителите на Ренел, една типична полинезийска култура, европеизирана чак през 30-те години на XX в., ми обясниха, че едно от хубавите неща на европеизацията било това, че на острова им най-сетне се възцарило спокойствие. Вече не ехтял отвсякъде тътенът на каменните чукала, с които дотогава всеки божи ден бъхтели кори от зори до мрак!
Археологическите данни показват, че след като дапънкънската култура е достигнала Тайван, в рамките на хилядолетие и нещо някои култури, очевидно произлезли от нея, са се разпространили нашир и надлъж, за да запълнят целия днешен австронезийски ареал (Фигура 17.2). Находките включват основните каменни сечива, керамика, кости на домашни свине и останки от културни растения. Например орнаментираните дапънкънски съдове са отстъпили място на неорнаментираната (или „червена“) керамика, каквато се среща на отделни обекти във Филипините и индонезийските острови Целебес и Тимор. Този културен „пакет“, съдържащ керамика, каменни сечива и доместикати, се е появил около 3000 г. пр.Хр. на Филипините, около 2500 г. пр.Хр. — на Целебес, Северно Борнео и Тимор, около 2000 г. пр.Хр. — на Ява и Суматра, а около 1600 г. пр.Хр. — и в новогвинейския регион. Тук, както ще видим, експанзията рязко е набрала скорост, досущ като скутер, тъй като преносителите на този културен „пакет“ сякаш са се втурнали стремглаво на изток в Тихия океан, за да финишират колкото се може по-бързо на необитаемите архипелази след Соломоновите острови. Последните фази на експанзията, протекли през първото хилядолетие от нашата ера, се изразяват в колонизирането на всеки полинезийски и микронезийски остров, който е можел да бъде обитаван и от човешки същества. По-изненадващото е, че паралелно с това тя се е разпространявала и на запад, през Индийския океан към източното крайбрежие на Африка, за да завърши в крайна сметка на Мадагаскар.