Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Глава XVII

Със скутер към Полинезия

Поне за мен историята на тихоокеанските острови намери много красноречив и нагледен израз в случката, на която станах свидетел, когато с трима мои познати индонезийци посетих един магазин в Джаяпура, столицата на индонезийска Нова Гвинея. Тези тримата се казваха Ахмад, Вивор и Сауакари, а собственикът на магазина — Пин Уа. Ахмад, който бе държавен служител, се вживяваше в ролята си на шеф, по простата причина, че двамата с него се канехме да предприемем едно екологическо изследване, поръчано от индонезийското правителство, и за помощници бяхме наели Вивор и Сауакари. Само че Ахмад досега не бе стъпвал в планинските джунгли и нямаше никаква представа какви провизии трябва да закупи. Затова и резултатите бяха комични.

Точно когато влязохме в магазина, Пин Уа бе разгърнал един китайски вестник. Виждайки Вивор и Сауакари, той продължи невъзмутимо да си чете, но щом в полезрението му попадна и Ахмад, побърза да скатае газетата под тезгяха. Най-напред Ахмад си избра някаква брадвичка, с което предизвика смеха на Вивор и Сауакари, тъй като я бе хванал наопаки. Вивор и Сауакари му показаха как трябва да го направи, че да може да я изпробва. После нещо друго привлече вниманието на Ахмад и Сауакари, а това бяха босите нозе на Вивор, чиито пръсти стърчаха във всички посоки, тъй като той през живота си не бе слагал обувки. Сауакари веднага грабна най-големия номер обувки от щанда и ги наложи върху крачищата на Вивор, за да ги премери на око. Оказаха се малки, при което последва нов изблик на смях, в който се включиха „шефът“, Ахмад и Пин Уа. След това Ахмад си хареса едно пластмасово гребенче и се зае да вчесва прилежно правите си смолисточерни коси. В един момент се втренчи в ситните къдрици на Вивор… и му подаде новата си придобивка. Гребенчето обаче тутакси запъна на място, а когато Вивор се опита да му помогне със сила, то изпука и се счупи. Отново избухна жизнерадостен кикот, в който се включи и самият Вивор. Последният напомни на Ахмад, че е хубаво да купи повечко ориз, защото единствената храна, която можехме да си набавим в планинските селища, бяха бататите, от които обаче Ахмад най-редовно получаваше разстройство. При споменаването на този деликатен детайл избухна нов прилив на кръшен смях.