Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
— Е, — казах аз на Вавилов, моя приятел, с когото заедно бяхме пристигнали в златните мините от самия Бутирски затвор — какво ще кажеш? Трябва да вземем някакво решение. До вчера не са ни били. Утре може да ударят. Какво щеше да направиш ти, ако Логун ти беше налетял като на Виноградов? А?
— Бих изтърпял, вероятно — тихо отговори Вавилов. И аз разбрах, че той отдавна вече си е мислил за тази неизбежност.
След това разбрах, че ако говорим за бригадирите, дневалните, надзирателите, тоест, за всички невъоръжени хора, цялата работа се свежда до физическото надмощие. Докато съм по-силен, няма да ме ударят. Стана ли по-слаб, всеки ще ме бие. Ще ме бие дневалният, телякът, бръснарят и готвачът, десетникът и бригадирът, ще ме бие всеки криминален, дори и най-слаботелесният. Физическото предимство на конвоя е неговият автомат.
Силата на началника, който ме бие. Това е и закон, и съд, и трибунал, и охрана, и войска. Не му е трудно да е по-силен от мен. Силата на криминалните е в тяхното множество, в техния „колектив“, в това, че още на втората дума могат да те заколят (пък и колко пъти съм го виждал). Но аз съм още силен. Мен може да ме бие началникът, конвоят, криминалният. Дневалният, десетникът и бръснарят още не могат да ме бият.
Едно време Полянски, физкултурен деец в миналото, който получаваше много колети и никога с никого не сподели нито една хапка, с укор ми беше казвал, че просто не разбира как хората могат да се докарат дотам, че да ги бият и се възмущаваше на моите възражения. Но не мина и година и аз срещнах Полянски — беше станал „пътник“, клечка, събираше фасове и мечтаеше да го пуснат да чеше преди заспиване петите на някой апашки вожд срещу една супа.
Полянски беше честен човек. Измъчваха го някакви тайни мъки — толкова силни, остри и вечни, че успяха да си пробият път през леда, смъртта, равнодушието и побоите, глада, безсънието и страха.
Веднъж дойде официален празник, а по празниците ни заключваха — това се наричаше празнична изолация — и имаше хора, които тогава се срещаха, запознаваха се един с друг, започваха да си вярват един на друг точно по време на такива изолации. Колкото и страшна, колкото и унизителна да беше изолацията, тя беше по-лека от работата за затворниците по член петдесет и осем40. Нали изолацията беше почивка, дори и минутна, а кой тогава би могъл да прецени дали минута, ден, година или столетие би ни трябвало, за да се върнем в предишното си тяло — в предишната душа не сме се и надявали да се върнем. И, разбира се, не се върнахме. Никой не се върна. Та Полянски беше честен, мой съсед по нар в изолационния ден.
— Отдавна искам да те питам нещо.
— Какво нещо?
— Когато преди няколко месеца те гледах как ходиш, как не можеш да прекрачиш и една греда по пътя и трябва да заобикаляш греда, която и куче може да прекрачи. Гледах как си влачиш краката по камъните и как най-малката неравност, лека издутина на пътя ти изглежда непреодолимо препятствие, как това те докарва до сърцебиене и задух и налага продължителна почивка, аз те гледах и си виках: ама че мързел, ама че кръшкач, опитен мръсник, симулант.
— Е? А после разбра ли?
— После разбрах. Разбрах. Когато самият аз си загубих силите. Когато всички взеха да ме бутат, да ме бият, а за човека няма нищо по-добро от усещането, че някой е още по-слаб, по-зле от него.
— Защо ударниците ги викат на съвещания, защо физическата сила е нравствено мерило? Защото щом физически си по-силен, значи си по-добър, по-морален, по-нравствен от мен. Естествено — той вдига десетпудова41 скала, а аз се огъвам под половинпудов камък.
— Разбрах всичко това и исках да ти го кажа.
— Благодаря ти ако не за друго, то поне за това.
Скоро Полянски умря — паднал някъде в забоя. Бригадирът го ударил с юмрук по лицето. Бригадирът не беше Гришка Логун, а от нашите — Фирсов, военен, по член петдесет и осем.
Добре си спомням кога ме удариха за първи път. Първия път от стотиците хиляди ежедневни, еженощни шамари.
Всички шамари не могат да се помнят, но първия удар си го спомням добре — даже бях подготвен за него от поведението на Гришка Логун, от смирението на Вавилов.
Сред глада, студа, четиринайсетчасовия работен ден в мразовитата бяла мъгла на каменния златен забой изведнъж ми се мерна нещо друго — някакъв късмет, някаква милостиня, сякаш мушната набързо в ръката ми — милостиня не с хляб, не с лекарство, а милостиня с време, с недоговорена почивка.
40
Член 58 от Наказателния кодекс на РСФСР, предвиждащ най-тежки наказания за широк спектър политически престъпления — шпионаж, измяна, контрареволюция, саботаж, вредителство, неписане на доноси, „помощ на международната буржоазия“, действие на „враг на трудещите се“. По този текст са осъждани повечето политически затворници в Русия по време на Големия терор. — Б.пр.
41
Пуд — руска мярка за тежина, отменена през 1924 г. Равнява се на 16,38 кг. — Б.пр.