![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
До вечерта написах молбата до Калинин. Зуев ми благодари и ми пъхна в ръката една хлебна дажба. Дажбата трябваше да се изяде незабавно, както трябваше да се изяжда незабавно всичко, без да се отлага за утре — на това поне се бях научил.
Денят вече свършваше, но само според часовниците на десетниците, тъй като бялата мъгла беше еднаква и в полунощ, и на обяд, и нас ни подкараха към къщи.
Спях и както обикновено сънувах постоянния си колимски сън — самуни хляб, плуващи из въздуха, изпълнили всички къщи, всички улици, цялата земя.
Сутринта чаках среща със Зуев — току виж ми даде цигара.
И Зуев дойде. Без да се крие от бригадата, от конвоя, той заръмжа, като ме избутваше от заслона към вятъра:
— Ти ме излъга, гадино!
През нощта бил прочел молбата. Молбата не му харесала. Неговите съседи, също десетници, също я прочели, и не я одобрили. Било прекалено сухо. Недостатъчно сълзливо. Такава молба нямало изобщо смисъл да се подава. Калинин нямало да се трогне от такива глупости.
Аз не бях успял да изстискам от своя изсушен от лагера мозък нито една излишна дума. Не бях успял да заглуша омразата. Не се бях справил с работата, и то не защото беше голям разривът между свободния свят и Колима, не защото мозъкът ми се беше изморил и изнемощял, а защото там, където си бях пазел възторжените прилагателни, сега беше останала само омраза. Помислете как горкият Достоевски всичките десет години войниклък след Мъртвия дом44 пише скръбни, сълзливи, унизителни, но докосващи душата на началството писма. Достоевски даже е писал стихове за императрицата45. В Мъртвия дом не е имало Колима. Достоевски би онемял със същата онази немота, която не ми позволи да напиша молбата на Зуев.
— Ти ме излъга, гадино! — ръмжеше Зуев. — Ще ти кажа аз на тебе какво е да ме лъжеш!
— Не съм те лъгал…
— Цял ден изкара на топло в будката. Аз с присъдата си, гадино, отговарям за теб, за твойто кръшкане! За човек те мислех!
— Аз съм човек, — неуверено прошепнаха сините ми премръзнали устни.
— Ей сега ще ти кажа аз на тебе какъв човек си!
Зуев метна ръка и аз усетих лекото, почни безтегловно прикосновение, не по-силно от порив на вятъра, който в същия този забой не веднъж ме беше повалял на земята.
Аз паднах, закрих се с ръце и облизах с език нещо сладко, лепкаво, което си беше пробило път в края на устните.
Зуев няколко пъти ме ритна в хълбока с валенката си, но мен не ме болеше.
Измитата снимка
Едно от основните чувства в лагера е чувството за безбрежност на унижението, чувството за утеха, че винаги, във всяко положение, при всякакви обстоятелства има някой, който е по-зле от теб. Това степенуване е многообразно. Тази утеха е спасителна и може би в нея се крие основната тайна на човека. Това чувство… Това чувство е спасително като белия флаг и в същото време това е примирение с непримиримото.
Крист току-що се беше спасил от смъртта, но се беше спасил до утрешния ден и не повече, тъй като утрешният ден на арестанта представлява точно онази тайна, която не подлежи на разгадаване. Крист беше роб, червей — ако не друго, то поне червей беше със сигурност, тъй като в целия животински свят май само червеите нямат сърце.
Крист беше приет в болница с пелагра, сухата му кожа се люспеше — бръчките бяха изписали по лицето на Крист неговата последна присъда. В опит да оцелее до утрешния ден, да намери някаква физическа и духовна сила на дъното на душата си, в последните оцелели клетчици на костеливото си тяло, Крист навлече мръсния халат на санитаря и взе да мете стаите, да оправя леглата, да мие, да мери температурата на болните.
Крист вече заприличваше на бог — новите гладни, новите болни гледаха на Крист като на късмет, като на божество, което може да им помогне, може да ги спаси, но никой от пациентите не знаеше от какво точно. Всеки пациент знаеше само това, че пред него стои санитар, който също е пациент, който може да каже добра дума на лекаря и тогава на пациента могат да му разрешат да прекара още един ден в болницата. Или пък, ако ще го изписват, той би могъл да прехвърли на пациента своя пост, своята паница със супа, своя санитарен халат. Ако ли и това не стане, голяма работа — в живота има много разочарования.
Крист си сложи халата и пак стана божество.
— Аз ще ти изпера блузата. Блузата. През нощта в банята. И ще ти я изсуша на печката.
— Тук няма вода. Карат ни я.
44
„Записки от Мъртвия дом“ — документална повест на Фьодор Достоевски пресъздаваща бита на арестантите в Сибир през втората половина на 19-и век. Разказано е лично преживяното и видяното от автора, който от 1849 до 1853 е в каторга в Сибир, след присъда по делото на „петрашевците“. — Б.пр.
45
„На первое июля 1855 года“ — стихотворение в чест на рождения ден на императрица Александра. Стихотворението е публикувано след смъртта на автора. — Б.пр.