Колимски разкази [bg]

— Имам молба към теб — изрече Зуев на пресекулки, запъхтян от собствената си смелост. — Молба. Не е заповед! Напиши ми молба до Калинин. Да ми махнат данните за съдимост. Ще ти кажа за какво става дума.

В малката будка на десетника, където гореше печка и където нашего брата не го пускаха — гонеха ни с ритници, с шамари изхвърляха всеки бачкатор, посмял да отвори вратата, за да вдиша поне за миг от този горещ въздух на живота.

Едно животинско чувство ни тласкаше към тази заветна врата. Измисляхме си поводи: „Колко е часът?“, въпроси: „Забоят наляво ли ще тръгне или надясно?“, „Имате ли огънче?“, „Зуев да е тука? Ами Добряков?“

Но тези молби не успяваха да заблудят никого в будката. Влезлите през отворената врата бяха връщани с ритници на студа. Но пък онзи миг топлина…

Сега никой не ме гонеше, аз седях до самата печка.

— Тоя да не е юрист? — презрително изсъска някой.

— Да, препоръчаха ми го, Павел Иванович.

— Ще видим тая работа. — това беше старшият десетник, който снизхождаше до нуждите на подчинения.

Делото на Зуев, който си беше изтърпял присъдата още миналата година, беше от най-обикновените селски дела, започнало с неплатена издръжка на родителите42, което и беше пратило Зуев в затвора. До края на присъдата оставало още малко време, когато началството успяло да препрати Зуев в Колима. Колонизацията на района изисква да следваш твърда линия в образуването на препятствия за отпътуване, в осигуряването на държавна помощ и постоянно внимание към пристигането, към доставянето на хора в Колима. Ешелонът от арестанти е просто най-простият път за обживяване на новата, на трудната земя.

Зуев искаше да си приключи взаимоотношенията с Далстрой43, молеше да му отменят съдимостта, поне да го пуснат на континента.

На мен ми беше трудно да пиша и то не само защото ми бяха загрубели ръцете, не само защото пръстите ми се огъваха по дръжката на лопатата и кирката и беше невероятно трудно да ги разгъна. Можех да пиша само ако увия молива и перото с по-дебел парцал, който да имитира обема на дръжка на кирка или на лопата.

Когато се сетих да направя това, вече бях готов да изписвам букви.

Трудно ми беше да пиша, защото мозъкът ми беше загрубял като ръцете, защото от мозъка ми капеше кръв като от ръцете. Налагаше се да съживя, да възкреся думите, които вече бяха напуснали моя живот и, както си мислех тогава, бяха го напуснали завинаги.

Пишех този документ, изпотявах се и се радвах. В будката беше горещо и въшките веднага се размърдаха и запълзяха по тялото ми. Страх ме беше да се почеша, за да не ме изгонят на студа, понеже съм въшлясал, страх ме беше да предизвикам отвращение в моя спасител.