Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Нещо профуча вляво от него, жълтеникавокафяво и ниско до земята. Капитанът понечи да се обърне и в този миг нещо се стовари върху него от дясната страна, стисна го и го повлече от седлото, Паран изруга, тупна тежко в прахта и се вкопчи в някакви жилави ръце и рошава черна коса. Ритна нагоре с коляно и то се удари в здрав като барабан корем. Нападателят му се превъртя на хълбок и изохка. Паран се надигна зашеметен и се озова пред някакъв младок, облечен в избелели кожи. Момчето скочи, за да се счепка отново с капитана.
Паран бързо се дръпна встрани и го цапардоса в скулата. Нападателят му се просна на земята, изгубил свяст.
От всички страни заехтяха разкъсващи тъпанчетата викове. Бедерините се разделяха от двете страни и се отдалечаваха. Появиха се човешки фигури и започнаха да стесняват кръга около Паран. Риви. Заклетите врагове на империята, съюзниците на Каладън Бруд и Пурпурната гвардия.
Двама воини пристъпиха до изпадналото в безсъзнание момче, хванаха го под мишниците и го извлякоха.
Стадото беше спряло.
Приближи се друг воин и закрачи дръзко към Паран. Прашното му лице беше покрито с пришити към кожата боядисани конци, черни и червени, от скулите чак до брадичката и около устата. Широките му рамене бяха загърнати с кожа от бедерин. Воинът спря на по-малко от една ръка разстояние пред Паран, протегна ръка и я сложи на дръжката на Шанс. Паран избута ръката. Риви се усмихна, отстъпи и нададе тънък пронизителен вик.
На гърбовете на обкръжаващите ги бедерини се надигнаха човешки фигури, присвити над косматите гърбици. Всички стискаха копия. Грамадните животни под воините не им обръщаха внимание, все едно че върху тях бяха накацали скорци.
Двамата воини, които бяха изнесли момчето, се върнаха и спряха при воина с обшитото с конци лице. Той каза нещо на единия отляво. Мъжът тръгна напред и преди Паран да успее да реагира, се хвърли към него, единият му крак се озова зад капитана, а рамото му се заби в гърдите му.
Воинът падна върху него. Острие на нож се плъзна към челюстта на Паран и сряза връзката на шлема. Той се изтърколи и жилави пръсти сграбчиха косата на капитана. Повлякъл воина със себе си, Паран се надигна. Беше му дошло до гуша. Смъртта беше едно, но смърт без достойнство — съвсем друго. Докато ръката на риви се извиваше и дърпаше главата му нагоре, капитанът сграбчи воина между краката и дръпна силно.
Воинът изкрещя и пусна косата му. Измъкна нож. Капитанът се дръпна встрани, сграбчи китката на нападателя и отклони ножа. Изви още веднъж с другата ръка. Риви отново изкрещя и тогава Паран го пусна, превъртя се и бронираният му лакът се стовари в лицето на мъжа.
Кръв плисна като дъжд в прахта. Воинът залитна и рухна на земята.
Копие се плъзна покрай слепоочието на Паран и той се завъртя от удара. Второ копие го удари в бедрото силно, като конски ритник, и кракът му изтръпна. Нещо прикова лявото му стъпало към земята.
Паран извади Шанс от ножницата. Оръжието изкънтя и за малко не изхвърча от ръката му. Той го вдигна нагоре и мечът отново беше ударен. Почти заслепен от болката, от потта и прахта, Паран се надигна, стисна дръжката с две ръце и смъкна Шанс в позиция за отбрана. Мечът беше ударен за трети път, но той успя да го задържи.
След което настъпи тишина. Запъхтян, Паран се огледа.
Ривите го бяха обкръжили, но никой не помръдваше. Тъмните им очи бяха широко отворени.
Паран погледна оръжието си, после яростният му поглед отново обиколи воините, накрая очите му се спряха на Шанс. И останаха там.
Три железни остриета на копия стърчаха от оръжието като листа по клон, всеки връх бе разцепен и смачкан; дръжките бяха строшени, само късчета бяло дърво стърчаха от дупките.
Той погледна към прикованото си стъпало. Едно копие се беше забило в ботуша му, но широкият връх се беше огънал и само притискаше стъпалото му. Около него по земята се стелеха потрошени парчета дърво. Паран погледна бедрото си, но не видя рана. Само кожата на ножницата на Шанс се беше раздрала.
Воинът с премазаното лице лежеше неподвижен на няколко стъпки от него. Капитанът видя, че конят му и товарното животно са си на мястото, непипнати. Кръгът на ривите се раздели и към него пристъпи дребна фигура.
Момиче, може би не повече от петгодишно. Воините се отдръпваха от пътя й сякаш в благоговение или страх, а може би — и двете. Беше облечено в кожи на антилопа, вързани на кръста, и беше босо.
Нещо познато имаше в това дете — в начина, по който стъпваше, в стойката й — щом се спря пред него… нещо познато в тежките клепачи, което накара Паран да се намръщи смутено.