Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Круппе признава, че също е налегнат от умора. Наистина трябва да се намери място за бивак, а Мурильо може да спретне едно огънче, може би, а и вечеря да приготви, докато Круппе поразсъждава над жизненоважни дела.
— Страхотно. — Мурильо въздъхна. — Направо страхотно.
Два дни след ненадейната му среща с Тайст Андий на капитан Паран му хрумна, че Рейк не бе заподозрял, че е малазански войник. Иначе щеше да е мъртъв. Недоглежданията, изглежда, го бяха спасили. Убиецът му в Пейл трябваше да провери по-добре… а сега и Синът на Тъмата, който го измъкна от челюстите на Хрътките, на свой ред го беше оставил жив и свободен. Дали имаше някаква схема в това? Долавяше се миризмата на Опонн, макар че Паран не се съмняваше в твърденията на Рейк.
Тогава дали наистина късметът му се намираше в меча му? И дали тези прояви на милостта на съдбата не бележеха повратни моменти — моменти, които щяха да се върнат и да терзаят онези, които го бяха пощадили? Заради собственото му добро, надяваше се, че не.
Пътят на империята вече не беше негов. Твърде задълго бе изоставил тази пътека на кръв и измяна. Никога вече. Това, което стоеше пред него, следователно, бе единствено усилието да спаси живота на Уискиджак и неговия взвод. Ако успееше в това, беше готов да приеме собствената си смърт като последствие.
Някои неща се оказваха по-съществени от живота на човек и може би справедливостта съществуваше извън умовете на хората, отвъд дори алчните очи на богове и богини, нещо сияйно, чисто и окончателно. Някои философи, които беше чел по време на учението си в столицата на Малазан, Унта, твърдяха нещо, което тогава му се беше сторило абсурдно. Моралът, твърдяха те, не е нещо относително, нито съществува единствено в света на човешките отношения. Не, те обявяваха морала за императив на всеки живот, естествен закон, който не се изразява нито в бруталните действия на зверовете, нито във високите амбиции на човека, а е нещо друго, нещо ненакърнимо.
„Поредното търсене на сигурността.“ Паран се намръщи и се вгледа в коловозите на пътя, виещ се напред през ниските хълмове. Спомни си как беше обсъждал това с адюнкта Лорн, по време, когато никой от двамата не беше притиснат от външния свят. Просто поредното търсене на сигурност, беше казала тя, с горчив и циничен тон, и бе сложила край на спора толкова ясно, колкото ако бе забила нож в оцапаната с вино маса между двамата.
За да дойдат такива думи от устата на жена, не по-голяма от него, беше заподозрял тогава Паран, както подозираше и сега, точно тази й гледна точка не беше нищо повече от лековато и лениво подражание на императрица Ласийн. Но Ласийн може би имаше право на такъв възглед, а Лорн — не. Най-малкото според Паран. Ако някой изобщо имаше право на този отегчен от света цинизъм, то това бе императрицата.
Вярно, адюнктата се бе превърнала в продължение на Ласийн. Но на каква цена? Той бе видял младата жена зад маската й само веднъж — когато гледаха онзи път, покрит с телата на мъртвите войници. Пребледнялото, изплашено момиче, което беше Лорн, се бе показало за един-единствен крехък миг. Но можеше да си спомни кое бе предизвикало връщането на маската — сигурно беше нещо, което той самият бе казал, нещо, което бе подхвърлил иззад собствената си маска на закален войник.
Паран въздъхна дълбоко. „Твърде много съжаления. Изгубени шансове — и с подминаването на всеки от тях ставаме все по-малко хора, и все повече затъваме всички в кошмара на властта.“
Невъзвратим ли беше животът му? Жалко, че нямаше отговор на този въпрос.
Някакво движение на юг привлече вниманието му, а с него Паран усети и някакъв тътнещ звук, надигащ се сякаш изпод земята около него. Той се изправи на стремената. Точно отпред над земята се издигаше стена от прах. Той обърна коня си на запад и го подкара в тръс. Няколко мига по-късно дръпна юздите. Завесите от прах висяха и в тази посока. Паран изруга и пришпори до билото на близкото възвишение. Прах. Прах от всички страни. „Буря? Не, тътенът е прекалено равномерен.“ Спусна се надолу към равнината и отново дръпна юздите; чудеше се какво да прави. Стената от прах се издигаше и закриваше хълма отсреща. Дълбокият тътен се усили. Примижал, Паран се загледа през прахта. Там се движеха някакви тъмни грамадни туловища, пръскаха се в двете посоки и идваха право към него. След малко той се оказа обграден от тях.
Бедерини. Беше слушал приказки за огромните космати зверове, движещи се из вътрешните равнини на стада от по половин милион. Сега във всички посоки не можеше да види нищо освен изгърбените червеникавокафяви, покрити с прах гърбове на животните. Наникъде не можеше да подкара коня си, никакво безопасно място не се виждаше. Той се отпусна в седлото и зачака.