Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Момичето спря, изгледа го и малкото му кръгло личице се намръщи също като неговото. Детето вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне, но после я пусна. Капитанът усети, че не може да откъсне погледа си от нея. „Познавам ли те отнякъде, дете?“
След като тишината между двамата се проточи, зад момичето пристъпи някаква старица и положи набръчканата си ръка на рамото му. Очите на старицата огледаха капитана с уморен и едва ли не гневен поглед. Момичето каза нещо на бързия напевен език на риви, изненадващо нисък за толкова малко дете. Старицата скръсти ръце. Момичето заговори отново, този път настоятелно.
Старицата се обърна към Паран на дару:
— Пет копия те обявиха за наш враг. — Замълча. — Пет копия сгрешиха.
— Имате много повече — каза Паран.
— Така е. А богът, който закриля твоя меч, няма следовници тук.
Момичето проговори отново, този път с властен тон, който изкънтя като желязо върху камък.
Старицата се обърна към него, явно изненадана.
Момичето продължи, думите му очевидно обясняваха нещо. Старицата го изслуша, после тъмните й блестящи очи се извърнаха към капитана.
— Ти си малазанец, а малазанците са избрали да бъдат врагове на риви. Този път и твой ли е? И знай: ще разбера дали лъжеш, щом чуя думите ти.
— Малазанец съм по рождение — отвърна Паран. — Нямам никакъв интерес да наричам ривите свои врагове. Бих предпочел изобщо да нямам врагове.
Старицата примигна.
— Тя ти предлага думи, които да облекчат скръбта ти, войнико.
— Тоест?
— Ти трябва да живееш.
Паран не можеше много да повярва на този неочакван обрат на събитията.
— Какви думи има тя за мен? Никога не съм я виждал.
— Нито тя те е виждала преди. И въпреки това се познавате.
— Не. Не се познаваме.
Погледът на старицата се втвърди.
— Ще чуеш ли думите й, или не? Тя ти предлага дар. Нима ще й го хвърлиш в лицето?
Съвсем смутен, той отвърна:
— Не. Мисля, че не.
— Детето казва, че не бива да скърбиш. Жената, която познаваш, не е преминала през Сводестите дървеса на Смъртта. Нейното пътуване е било отвъд земите, които можеш да видиш, отвъд земите на духа, които всеки смъртен усеща. А сега се е върнала. Трябва да си търпелив, войниче. Ще се срещнете отново, така обещава това дете.
— Коя жена? — запита Паран с разтуптяно сърце.
— Онази, която мислиш за умряла.
Той погледна отново момичето. Познатото в чертите му сякаш го удари в гърдите и Паран се олюля.
— Невъзможно — прошепна той.
Момичето бавно се обърна, тръгна си, прах се завихри около него и го скри от погледа му.
— Почакай!
Чу се друг вик. Стадото отново се понесе напред, прахта се вдигна и скри ривите около него. След няколко мига Паран можеше да види само гърбовете на гигантските животни, тътрещи се от двете му страни. Помисли да си пробие път през тях, но знаеше, че това ще му донесе смъртта.
— Почакай! — отново извика капитанът, но тропотът на стотици — на стотици хиляди — копита по равнината заглуши вика му.
„Татърсейл!“
Цял час измина, докато стадото бедерини се източи. След като и последните животни се изнизаха покрай капитана, той се огледа. Вятърът търкаляше облака прах на изток, над изгърбените хълмове.
Паран се метна на седлото и отново обърна коня си на юг. Хълмовете Джадроуби се издигнаха в далечината. „Какво си направила, Татърсейл?“ Спомни си, че Ток бе забелязал диря от малки отпечатъци, водещи от овъгления стълб — единственото, което беше останало от Белурдан и Татърсейл. „Дъх на Гуглата, ти ли си го замислила всичко това? Преродена, вече пет-шестгодишно дете… дали изобщо си смъртна вече? До божество ли си се въздигнала? Намерила си си народ, странен, примитивен народ — но с каква цел? И когато се срещнем следващия път, на колко години ще изглеждаш тогава?“
Замисли се за ривите. Те водеха стадото си на север, стадо достатъчно голямо, за да нахрани… „Армия в поход. Каладън Бруд… той е тръгнал към Пейл. Това е нещо, за което Дужек едва ли е подготвен. Едноръкия е в беда.“
До залез-слънце му оставаха още два часа езда. Отвъд хълмовете Джадроуби се простираше Лазурното езеро и на южния му бряг беше град Даруджистан. А в града — Уискиджак и неговият взвод. „А в този взвод една млада жена, която се подготвям да срещна от три години. Богът, който я е обсебил — дали и той вече е мой враг?“
Въпросът дойде неочаквано и смрази сърцето му. „Богове, какво пътуване само, а ето, че исках да мина през тази равнина незабелязан. Глупава мисъл. Книжници и магове пишат непрестанно за трагични привличания… като че ли самият аз съм се превърнал в едно такова живо привличане, в магнит за асценденти. За тяхна гибел, като че ли. Мечът ми Шанс отвърна на онези пет копия въпреки всичко, което причиних на един от Близнаците. Как да си го обясня това? Истината е, че каузата ми стана моя собствена и ничия друга. Не на адюнктата, не на империята. Заявих, че предпочитам да нямам никакви врагове… и старицата видя в тези мои думи истина, и значи, изглежда, са истинни.“