Разединени равнини

Сега Дрефос му подаде оръжието. Беше много леко, изящно по форма и вдъхваше страховито като усещане, почти като хищна птица, която открива плячката си от въздуха. Извитата ложа пасваше идеално на рамото му, тънкото дуло задаваше посоката, а стрелецът можеше да коригира мерника си с помощта на малка бразда в корпуса на въздушната батерия.

— Някакви забележки, Тото? — попита го Дрефос.

— Прекрасен е, майсторе — каза с почуда младежът.

— Този е най-добрият, както ти се полага — изтъкна Дрефос.

По негов знак исполинският конощипороден започна да раздава другите прототипи, докато всички занаятчии не хванаха нов-новеничък щраколък в ръка.

— Може да се каже, че нашата работа по това устройство е почти приключена — обърна се към всички Дрефос. — Остава да го предадем на сержантите, които се занимават с обучението. Генерал Малкан се готви за нов поход, но обеща да ми остави две хиляди мъже и всички фабрики в Хелерон, които поискам. Ако останем доволни от тестовете, от утре целият град ще се занимава с твоето изобретение, Тото. Това е рядка привилегия.

— Разбирам, майсторе. — Усещаше, че пропуска нещо, някакво скрито напрежение, което му убягваше. Погледна към Касзаат и видя, че тя единствена сред присъстващите не се усмихва. — Това сега са последните тестове, така ли?

— Да — потвърди Дрефос и даде знак на войниците. Един от тях тръгна към дъното на помещението и отвори някаква врата.

Зад нея имаше двайсетина души, които бяха избутани набързо пред мишените, а войниците от охраната им затвориха вратата и се дръпнаха настрани, нащрек и с разтворени в готовност длани. Тото се намръщи. По-късно с ужас щеше да си спомня колко бавно е съобразил какво се готви.

Повечето бяха бръмбарородни, имаше няколко мухоиди и полуродни, но всички бяха облечени като за маскарад във войнишки униформи. Някои бяха с кожени доспехи или дълги шинели, други носеха нагръдници, имаха метални плочки по доспехите или бяха с плетени ризници мравешка направа. Имаше дори един с паешка копринена броня и друг с пълен комплект пазителски доспехи, толкова тежки, че човекът се движеше с мъка. Нито един не беше въоръжен.

— Какво… какво е това? — заекна Тото.

— Ще изпробваме изобретението ти — обясни Дрефос — и е редно да почетем теб с първия изстрел.

Вече се беше досетил, но въпреки това каза:

— Не разбирам.

— Ти създаде устройство, с което се убиват хора, Тото — отбеляза меко Дрефос. — Как иначе да го изпробваме?

Младежът не можеше да отдели поглед от групата уплашени мъже и жени. Накрая промълви:

— Но аз не мога просто да… да стрелям по тях. Те са…

— Размирници — довърши бодро Дрефос. — Мързеливите, крадливите, неквалифицираните, мрънкачите. Подбрани от бригадирите по моя заповед, макар да са по-малко от очакваното. Но ще трябва да се задоволим и с тях, защото нямаме време за повече тестове.

— Но те са хора! — извика Тото.