Разединени равнини

Доктор Никрефос беше стар човек, обзет от силен страх за живота си. Вече от дни слушаше разкази за битките при стените, за търпеливия и упорит натиск на мравкородните, за решимостта на векианците и намаляващите ресурси на града. Живееше в Колегиум от двайсет и пет години. Нямаше друг дом. През двайсет от двайсет и петте се бе подвизавал като най-малко зачитания преподавател в Академията, изтласкан в периферията на научната общност, и всяка година четеше лекции по теория и философия на Вещото време пред шепа незаинтересувани и непроумяващи студенти. Магия, с други думи — нещо, в което Колегиум не вярваше. Редовно се чуваха гласове предметът му да бъде свален от учебната програма. Нямал място там, така казваха, петнял реномето на Академията. Винаги се намираха бръмбарородни учени, според които миналото трябва да бъде погребано безвъзвратно, а тесният кабинет и оскъдната заплата на мърляв дърт шарлатанин като доктор Никрефос са обида към интелигентността на колегиумци.

Но предметът му така и не беше свален от учебната програма. Академията винаги бе страдала от силна инерция, а и Никрефос все още имаше неколцина приятели, които да се изкажат в негова защита. Задържал се бе, година след година, в гнездото, което сам си беше съградил, и смяташе, че ще си умре като преподавател в Академията, а с него ще изчезне и предметът му. За човек, който не обичаше компанията на хора от собствената си раса, това щеше да е достатъчно. Интересите му, професията му, животът му бяха свързани с миналото. Бъдещето не беше негова грижа.

А сега всичко се разпадаше. Ако векианците пробиеха стената, щеше да го сполети съдбата на всички други — или щяха да го убият, или да го продадат в робство, а кой изобщо би купил изпосталял старец като него?

Но не би могъл да грабне оръжие и да се сражава на стената. Силите му не стигаха да лети, а и зрението му беше отслабнало много, особено на дневна светлина. Ала имаше нещо, което можеше да направи… което би могъл евентуално да направи. Би могъл да мобилизира жалката си философия, да я превърне в оръжие и да се подготви за неизбежното разочарование. Много отдавна, в Доракс и преди да дойде в Колегиум, Никрефос беше провиждащ. Но откакто се зае с преподаване, едва няколко пъти се бе опитвал да напипа тъканта на света. И сега се боеше, че след толкова време истинската магия ще му обърне гръб, както той бе обърнал гръб на нея.

— Дръпнете завесите — каза той и един от студентите му стана, дръпна кърпените пердета и в стаята притъмня. В курса на Никрефос тази година имаше четирима студенти — молецороден младеж, който, също като него, се чувстваше зле в компанията на собствените си сънародници; паякородно момиче с цинично отношение към света, но и със забележителен талант; млад бръмбароид с поведенчески проблеми, който не бе в състояние да се концентрира и за минута, и един мухороден, който идваше на всяко упражнение, но комай не научаваше нищо. Сега всички те му бяха нужни, колкото и слаба да беше подкрепата им.