Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— По-различни ли са от онези, срещу които войниците ще стрелят с твоето оръжие? Едва ли си се залъгвал, че можеш да дадеш такова оръжие на света и да опазиш ръцете си чисти. Нали? — втренчи се в него Дрефос. — Мразя двуличието, Тото, и не го търпя край себе си. Твърде много наши колеги по занятие се срамуват от онова, което правят. Ти трябва да се гордееш със себе си, момче. Войната и смъртта са зъбчатите колелца на науката, забрави ли? А онези там са месо, безполезно и лесно заменимо месо, нищо повече. — Тежката метална ръкавица се стовари бащински върху раменете на Тото. — Ти направи този красив механизъм. Ти трябва да си първият, който ще го използва по предназначение. Зареди го, хайде.
Тото издърпа с треперещи ръце затвора в задния край на цевта и плъзна вътре снаряда — дълъг колкото пръст, след което механизмът се затвори автоматично. Спомни си безсънната нощ, когато беше измислил затварящия механизъм, докато Касзаат дишаше тихо до него. „Няма да го направя, няма да го направя“ — повтаряше си той, ала пръстите му довършиха с лекота познатата операция.
— Натегни го — нареди тихо Дрефос.
Ръката на Тото вече бе легнала върху манивелата. Пет бързи завъртания и въздухът в батерията се нагнети.
— Готов за стрелба — каза Дрефос и Тото бавно вдигна щраколъка.
Прикладът легна стабилно и удобно в ямката на рамото му. „Няма да го направя.“
— Стреляй — заповяда Дрефос, но младежът стоеше като истукан с пръст върху освобождаващия лост. — Стреляй! — прикани го отново Дрефос, но Тото не беше в състояние да го направи. Тресеше се целият, мерникът му играеше нагоре-надолу. Живите мишени в другия край на помещението още не бяха разбрали какво става. — Това е тест, Тото, тест, който ще ми покаже дали стоката си е струвала цената. Спомни си сделката, която сключихме. Твоят приятел е жив и на свобода, а в замяна ти си мой. — При последната дума металната му ръка се впи болезнено в рамото му и Тото натисна спусъка.
Силният трясък при освобождаването на нагнетения въздух отекна по протежение на стрелбището. Прицелил се бе, несъзнателно може би, в най-тежко бронираната мишена — мъжът, или жената, в пазителските доспехи. Тромавата фигура се гътна назад. Може би човекът просто бе загубил равновесие заради сблъсъка на снаряда с металната броня… но ето че не помръдваше, а в гърдите му, през бронята и всичко, зееше дупка.
— Стреляйте — нареди доволно Дрефос и наоколо му занаятчиите заредиха и се прицелиха.
Тото лежеше в мрака и трепереше. Вътрешният му взор беше слепнал като гурелясало око, затъкнат от спомена за онези няколко секунди, а ушите му още звънтяха от дискретното щрак-щрак-щрак, с което неговото изобретение — делото на собствените му ръце и ум — беше изпълнило предназначението си.
Дрефос беше изпаднал във възторг, а теста бе обявил за забележително успешен. Въпреки голямото разстояние, снарядите бяха пробили с лекота и металните доспехи, и плетените ризници. Единствено паешката копринена броня ги беше спряла, фината материя се бе усукала около въртящите се снаряди и им бе попречила да проникнат. А снарядите се въртяха заради спиралната резба, която Тото беше направил по вътрешността на цевите, осигурявайки по-голям обхват и точност на стрелбата. Идеята за резбата беше заел от Скуто, който беше измайсторил нещо подобно с гвоздистрела на Балкус.
По преценка на Дрефос, един опитен стрелец можел да произведе цели шест точни изстрела в минута, а новобранците — два или три. С щраколъковете се работеше лесно, а с ресурсите на Хелерон направата им не представляваше трудност. Вече няколко фабрики работеха денонощно, за да произведат поръчаните от Дрефос количества. След тестването на всяка серия оръжията отиваха при войниците, които Малкан беше оставил в Хелерон на разположение на занаятчията. Само за ден войниците се научаваха да зареждат и стрелят — с такава лекота, сякаш са го правили от години. Щраколъкът беше оръжие за обикновения човек, точно като арбалета, който преди столетия беше отхвърлил оковите на древните тайнства.
Но мислите на Тото бяха насочени единствено към падащата бронирана фигура, невинен бръмбаророден, мъж или жена, имал лошия късмет да подразни с нещо бригадира си. След него и други взеха да падат, войниците спираха онези, които се опитваха да избягат и накрая малцината оцелели нещастници хукнаха в единствената възможна посока — право към редицата занаятчии. Дрефос не пропусна шанса да изпробва новото оръжие при стрелба от упор.
„Аз съм виновен.“ Той, Тото, беше виновен за появата на това оръжие. „Намерих мястото си тук. Заслужих си го.“