Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Подкара коня си през нивите и през спретнатите селца с къщурки от златиста дървесина, сгушили се на сигурно в сянката на двореца. На хоризонта тъмнееше богомолската крепост Гисяон, където Салма бе гостувал два пъти, подновявайки вековните връзки на солидарност и взаимно уважение между богомолкородните и Рох, а чрез Рох и със самата монархия.
Когато минаваше през селцата, хората му се кланяха почтително, а конят му тръскаше глава в отговор.
Миналата зима хищници бяха слезли от хълмовете и Салма бе участвал в отряда на Фелипе Шах, който ги прогони. В тялото на Федерацията имаше много паразити и най-страшни от тях бяха разбойниците. В хилядолетната си история кралството на водните кончета бе преживяло периоди на разцвет и периоди на упадък, но по-страшни времена от тези не помнеше. Разбойническата напаст се беше намножила в невиждани размери. Някои пътища бяха толкова опасни, че дори личните куриери на короната не смееха да минат по тях. Лоялни княжества бяха откъснати от централната власт, обградени като анклави от земи, където цареше пълно беззаконие. Цели замъци се бяха превърнали в свърталища на престъпността, бароните им се подмазваха на принца, но зад гърба му необезпокоявано трупаха тлъсти печалби от бандитска дейност.
„Где изчезна златният звук, с който струните ни посрещаха зората?“ — пял бе старият менестрел в двора на Фелипе.
Фелипе, Салма и хората им бяха излезли на бой, от конски гръб, от въздуха, с копия, мечове и лъкове, защото княжеството е като градина, а градинарят е длъжен да се грижи за добруването на подопечните си.
Дълг и отговорност, какво друго. Дълг да защитиш онези в княжеството, които не могат да се защитят сами, защото Салма беше принц-минор на Федерацията.
На следващия ден Фалмес яздеше до фургона на Сфайот и си говореше със Салма, макар че погледът му често-често се задържаше върху голямата щерка на хлебаркородния. Когато не излиташе да огледа набързо околността, Неро седеше на капрата до Сфайот.
— Чувал ли си някога за мерсерите? — попита го Салма.
— Че кой не е? — отвърна Фалмес. — Сражаваш ли се във Федерацията, волю-неволю чуваш много за проклетниците.
— И?
— Какво и? Пълна загадка, ако питаш мен. Твоите хора, и най-вече селяците, се кълнат в тях на лягане и на ставане, но трижди проклетите мерсери изобщо не се свеняха да кълцат гърла при необходимост. Никой не искаше да се бие с тях. Добре, че поне не бяха много.
— Всъщност са хиляди, но ти едва ли си видял мнозина от тях — отбеляза Салма. — А и работата им не е само да „кълцат гърлата“ на чужди завоеватели. Всъщност, това е доста встрани от основното им занимание. Призванието им е да защитават Федерацията от собствените й престъпници. Отиват там, където пътищата са станала опасни заради разбойнически нападения, където принцовете проявяват ненужна жестокост към поданиците си или са отхвърлили мъдростта на монарха. Да, борят се срещу външните врагове и техните шпиони, но първата им задача е да защитават Федерацията отвътре. Те са герои.
Фалмес вдигна рамене.
— Е, ти попита дали съм чувал за тях. И какво?
Салма се подсмихна.
— Къде ще си ти след пет години, Фалмес?
— В анонимен гроб, най-вероятно — отвърна бившият разбойник. — Може да са озова там и след пет дни, а не след пет години. Такива са времената. Лично аз бих предпочел да си ида…
— У дома?
— Да, в Мина. Но не виждам как ще стане. — Сянка прекоси лицето му и щерката на Сфайот се наведе да го погледне по-отблизо. — Дори след пет години — добави той. — Дори Кимене да организира въстание, осоидите ще го потушат за месец-два и после какво? Ще стане по-зле и отпреди. Така че, ако още съм жив след пет години… Кой знае? Не мисля, че имам голям избор.
— А ако аз ти дам възможност да избираш? — подхвърли Салма.
Фалмес го изгледа изпод вежди.
— Тоест?
— Аз съм принц — напомни му Салма.