Оставих те да си отидеш [bg]

Завива ми се свят. Опитвам се да преборя първичния страх, който приковава краката ми към земята, и практическата ми нужда да видя къщата.

– Трябва да се качиш, ако искаш да дойдеш.

Карам краката си да се размърдат и сядам колебливо зад Йестин. Няма никаква дръжка пред мен, а и не мога да се хвана за него, така че се придържам за седалката си, когато мъжът дава газ и АТВ-то се изстрелва напред през неравния крайбрежен път. Успоредно на нас брегът се разкрива в целия си блясък, вълните са големи и се разбиват в скалите. Когато се изравняваме с пътеката, която идва от плажа, Йестин тръгва в противоположна на морето посока. Крещи ми нещо през рамо и ми сочи да погледна напред. Тресем се над неравния терен и аз се оглеждам за онова, което се надявам, че ще бъде новият ми дом.

Бетан я описа като вила, но "Блейн Кеди" не е повече от овчарска хижа. Някога е била боядисана в бяло, но очевидно отдавна се е отказала от борбата си с природните сили, превърнала се е в мръсносива къща. Огромната дървена врата изглежда несъразмерна на двата малки прозореца, които са се вторачили в мен, а оберлихтът[7] ми подсказва, че би трябвало да има втори етаж, макар да не се вижда достатъчно място за него. Сега разбирам защо Йестин е имал трудности да предложи вилата като къща за почивка. И най-креативният агент на недвижими имоти щеше да изпита трудности да се справи с избилата влага по стените и разместените керемиди на покрива.

Докато Йестин отключва вратата, стоя с гръб към вилата и гледам към брега. Смятах, че ще мога да видя караванния парк оттук, но пътеката се спуска надолу от крайбрежието и скрива хоризонта от настоящото ми местоположение. Не мога да видя плажа, но мога да чуя как морето се блъска в скалите, три удара между всяка вълна. Чайки се носят над главите ни, крясъците им са като мяукането на котенце в чезнещата светлина. Разтрепервам се и изведнъж ми се приисква да вляза вътре.

Приземният етаж е дълъг около три метра и половина, а неравна дървена маса разделя дневната от тясната кухня, над която е надвиснала голяма дъбова греда.

Горе пространството е разделено между спалня и малка баня с вана, наполовина от големината на нормалните. Годините на огледалото личат от изкривеното ми отражение. Кожата ми е бледа, което е характерно за червенокосите хора, но слабото осветление я кара да изглежда като прозрачна, ярко бяла на фона на тъмночервената коса, която пада на раменете ми. Връщам се долу, за да заваря Йестин да подрежда дърва за горене до камината. Приключва с купчината и прекосява помещението, за да застане пред кухненската печка.

– Малко е темпераментна, такава е – казва мъжът. Отваря капака с гръм и трясък и аз се стряскам.

– Мога ли да наема вилата? – питам аз. – Моля? – В гласа ми се усеща нотка на отчаяние и се чудя какво ли си мисли за мен този човек.

Йестин ме оглежда подозрително.

– Можеш да плащаш, нали?

– Да – заявявам твърдо, макар да не знам за колко време ще ми стигнат спестяванията ми или какво ще правя, когато се стопят.