Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…
- Автор: Рогоз Адриан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…». Краткое содержание книги:
От своя страна дълбокоуважаваният учен, който с твърда ръка държеше нишестената капсула, а в другата — чаша вода, ни каза, видимо развълнуван:
— Мили мои, благодаря на всички и най-вече на Бърла, който изпълни обещанието си. Вашият подарък наистина е най-хубавият. Той увенча мечтите, които съм хранил близо три четвърти век. Това изкуствено животинче е толкова малко, че едва може да бъде видяно дори с най-мощния електронен микроскоп. И все пак именно с фантастично малките си размери то доказва човешката гениалност. Зная, че създаването му не би било възможно без помощта на много поколения учени и техници, без съдействието на световната наука. Обаче ваша е заслугата, че събрахте в едно цяло тези вектори и осъществихте мечтата на всички. Поздравявам ви, приятели, и още веднъж ви благодаря.
След тези думи академик Погор глътна капсулата. Светлините угаснаха. Погледите на всички любопитно се обърнаха към големия екран на телевизора.
Джеми едва изчака да влезе в стомаха на академика и се залови за работа. Погълнатата от Погор течност проникна в капсулата, а Джеми, който беше колкото един бактериофаг и следователно можеше да мине през всеки филтър, побърза да се измъкне от нишестената молекула. Тук трябва да уточня нещо. Наименованието „електронен зародиш“ не отговаряше на действителността, защото в същност Джеми представляваше електронен „вирус“.
Представлението, което гледахме сега, твърде малко приличаше на последователните му прояви, познати ни от времето на тренировките. Всичко беше много по-сложно и по-феерично в сравнение с опитите с различните среди и култури. Картините се сменяха с бясна бързина, защото бях включил Джеми на голяма скорост. Исках да ни покаже колкото може по-различни аспекти от своето „плаване“.
Главозамайващите новости, които се редуваха върху екрана, създаваха впечатлението за някакъв кошмар. Обаче не беше печален и ужасяващ кошмар като в произведенията на Едгар По или Кафка. Напротив! И колкото да ви се сторят неподходящи тези думи, ще се осмеля да кажа, че бях свидетел на един весел кошмар.
Само в някои от картините на Брьогел Старши може да се види такъв смешен и несъответствуващ танц, какъвто гледах аз сега.
Всичко обаче беше твърде действително. Джеми тичаше между клетки, червени кръвни телца, левкоцити, микроби, тъкани; удряше се в стените им; когато те му оказваха съпротива, той се плъзгаше по клетъчната ципа и като влачеше частите на тялото си, проникваше в непоносимо горещата система и бързо се промъкваше през лабиринта на протоплазмата. Дори и тук намираше в какво да се блъсне, защото както рибозомите или микрозомите в цитоплазмата, така и ядрото, даже и ядрото, а и хромозомите бяха по-големи от Джеми. Щом минеше през клетката, изтръгваше се от нея и перипетиите продължаваха. Понякога това бягане с препятствия, което не спираше, ми напомняше филмите на Чарли преди Първата световна война и моето смешно електронно дете пораждаше в мене голяма любов. Изведнъж се сетих, че може да се умори…
— Не можеш ли да го накараш да не тича така, Бърла? — прозвуча гласът на Погор. — Зашеметих се. А не забравяй, че още ще имаш нужда от мене.
Чу се смях. Намалих скоростта на Джеми. Движенията му не бяха вече тъй гротескни.
Картините, предавани от Джеми, не ни позволяваха да видим атомите. В същност това се дължеше на едно несъвършенство в конструкцията. Дори се досетих как да отстраня този недостатък. Но дотогава имах да решавам други належащи задачи. И все пак понякога чрез оптическа измама, предизвикана от пресичането на лъчи (Джеми беше способен „да вижда“ и област с по-къси вълни), ми се струваше за миг, че съзирам очертанията на много малки тела във въртеливо движение. Дали бяха атоми? Ако беше тъй, то това наподобяваше явлението на Зигмонди, при което в зоната на полегати лъчи незабележимите прашинки изведнъж стават видими. Картините се редуваха главоломно като в мираж; едно от отраженията ми напомняше нещо познато: сякаш беше някаква странна слънчева система, гледана от голямо разстояние. Едно по-голямо слънце и две по-малки, които образуваха ъгъл над 90 градуса. Дали беше молекула вода?!
Като всеки кинозрител от даден момент започнах да се отъждествявам с героя на действието. И толкова по-тъжен щеше да ми се стори неочакваният му край. Но засега Джеми с гордост показваше силата си. Беше влязъл в кръвоносен съд и ми се стори, че съм в малка лодка, плаваща в огромна червена река.