Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…
- Автор: Рогоз Адриан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…». Краткое содержание книги:
Но засега Джеми все още беше във формата на схема.
Химикът имаше за задача да подбере елементите, от които трябваше да се роди нашият молетронен „ембрион“: германий, силиций, антимон, акрилонитрид, галиев арсенид и така нататък. Също така той определи безкрайно малките количества от всеки елемент. Даже примесите трябваше да бъдат по отношение на основния материал… спектроскопично чисти! На един милион атоми от селен се допускаше един атом цезиев йодид. За да постигнем тези успехи, научихме „мозъка“ да използва класическия метод за имплантация на йони, който му позволяваше да постави всеки атом на съответното място.
В сравнение с многобройните изследвания, направени от толкова хора при проектирането на Джеми, фактическото му създаване от електронната машина беше доста обикновено. Големите усилия бяха положени — както вече споменах — при новото програмиране на „мозъка“, който от изчислителна машина се превърна в конструираща. И тъй като тази операция беше вече завършена, само един час след пускането на „мозъка“ в действие започна да излиза, облечено с „огромна“ разтворима капсула (колкото таблетка на витамин Б-комплекс) дълго мечтаното ни дете, наречено Джеми.
Моето кибернетично животинче в същност представляваше един безкрайно малък агрегат, малко по-голям от бактериофаг. Следователно размерът му беше 200 милимикрона, една петхилядна част от милиметъра. И понеже беше съставен от множество апарати, той приличаше на попово прасе. Вярно е, че напомняше на доста разчленено попово прасе, защото органите му бяха свързани помежду си само чрез приспособлението за ориентиране, монтирано на всеки един от тях. Това беше идея на Ориана, която твърдеше, че в тези размери не е било необходимо Джеми да образува едно тяло. Например самостоятелността на „очите“ (на обективите) улесняваше заснимането от по-голям ъгъл; отделените от тялото лазери по-добре можеха да се прицелят във врага. Вярно е, че тази мнима независимост на частите представляваше известно предимство: повишена гъвкавост и следователно по-леко управляване на системата. В замяна на това ми създаде и доста неприятности — поради затруднението да координирам добре движенията на всички съставни части.
Най-много ме отегчи това, че „органите“ на многокракото електронно същество си пречеха взаимно. Именно това обстоятелство накара един от биолозите да нарече Джеми… изродче. Беше грозен прякор и едва се сдържах да не покажа, че съм се засегнал. При все това и на мене понякога ми идеше да го назова със същото име! Представете си човек, който, вместо да говори, си захапва носа, или пък когато иска да се ръкува с тебе, си завира пръстите в очите ти! Приблизително така се държеше Джеми в началото.
Безспорно основното качество на Джеми беше неговата сила. Природата не беше създала толкова мощен жив организъм с неговите размери. Поне така ми се струваше тогава. И тази сила се дължеше както на металното му тяло, така и на системата за захранване с енергия. В същност бях го снабдил с четири вида инсталации. За движение в неорганична среда имаше съвсем малък ядрен реактор, който съдържаше няколко хиляди атома от радиоактивно вещество. А когато минаваше през жива среда, Джеми можеше да използва било акумулатора от никел и кадмий (тъй като органите на всяко живо тяло създават киселинна среда, то е като електрическа батерия), било едно съоръжение, направено от топлоустойчива пластмаса (то превръщаше топлинната енергия в електрическа). Знае се също така, че при всяко свиване на мускулите или при дразнене на нервите се отделя електрически ток. Молетронните съоръжения на нашия изкуствен зародиш можеха да увеличават или да намаляват хиляди пъти силата на този ток, както става и при звездовидните и пирамидалните клетки на главния мозък.
Освен присъщата му сила Джеми притежаваше защитни средства: по тялото му бяха поставени серия лазери — като оръдия върху палубата на кораб.
Обаче фактът, че моето многокрако създание можеше да премине невредимо през редица приключения, не беше достатъчен. То трябваше да предава чрез телевизия приключенията си на телевизионния екран. А за това беше необходима светлина. С тази цел му поставих флуоресциращо вещество. Но и това не беше достатъчно.
За да може да предава, Джеми се нуждаеше от „сетива“ и от известна електронна „интелигентност“, въплътена в запаметяващо устройство. Наистина чувствителността му не беше лоша: тялото му беше покрито с голям брой датчици, които с езика на електрическите импулси предаваха най-различни свойства на средата. За съжаление не мога да изкажа същите похвали за „мозъчето“ на моята рожба. Като че ли, когато съм стигнал до него, се е изчерпала фантазията ми и са се свършили материалите. Аз се шегувам, но съм принуден да призная, че „паметта“ на Джеми не съответстваше на останалите му способности. Уви, като цяло моето „дете“ създаваше впечатление на непохватен юнак!