Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…
- Автор: Рогоз Адриан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…». Краткое содержание книги:
— Мила моя — казах й убедително, — не отричам превъзходството на математиката. Но и тя не е непогрешима и те уверявам, че колкото пъти се е спънала в някоя задача, толкова пъти практиката е съумяла да я реши сама.
— Държиш се така високомерно — отговори ми Ориана, — сякаш всичко, свързано с математиката, за тебе е обикновено и просто…
— Напразно ме обвиняваш — възразих аз. — Ще ти посоча красноречив пример. Един от характерните белези на нашата цивилизация е скоростта. За съжаление обаче теорията за свръхзвуковото движение изостана тъкмо когато беше необходима. Математиците не успяха да намерят интеграла на диференциалното уравнение на Навие-Стокс за вискозните течности. Смятам, че знаеш!
С наслада произнесох израза „диференциалното уравнение на Навие-Стокс“, чиято точност сама по себе си представляваше психологически аргумент. Ориана ме слушаше и се усмихваше мълчаливо.
— Е добре — продължих аз, — инженерите, понеже са нетърпеливи, направиха опитите си върху умалени модели и върху тях изградиха практическите си изводи за движението при нормални размери. Без да се позовава на някой математически способ, техниката си създаде теорията за подобието, а благодарение на нея бяха достигнати скорости от 2000 километра в час.
— Браво! — поздрави ме Ориана. — Едно и едно прави две.
— Подиграваш ли ми се? — попитах я обиден.
— Даже да бях го направила, пак би било малко в сравнение с твоето изказване. Бих могла да се надсмея над един-единствен кибернетик, докато ти се опита да обидиш цялата математика.
— Аз ли?! — викнах, искрено изненадан от нелепото обвинение.
— Дори ако си го направил неволно, ефектът е същия. Примерът, който избра от динамиката на флуидите, е действителен, но не е типичен за прогреса на съвременната наука. Това е един емпиричен случай, който ненадейно може да се окаже полезен, но не е интересен в нашия разговор.
— Не съм съгласен с думата „ненадейно“. Не само във въздухоплаването се прибягва към механично моделиране. На тебе ти се струва, че животът на тези инженери е лек, че им е лесно, така ли?
Нашият спор продължи в същия тон. Защо ли се настървявах да й доказвам, че не е права, когато много ясно разбирах, че постъпвам глупаво от всички гледни точки? Напротив, не беше ли в мой интерес Ориана да осъществи намерението си и по този начин да остане по-дълго време с мене?
Може би страстта, която влагах в защита на моята теза, беше предизвикана от свенлива гордост, а може би чисто и просто се опитвах с неосъзната хитрост да накарам Ориана да вземе решение и да я тласна към целта, за която мечтаех.
Тя ме слушаше внимателно и сериозно, отговаряше ми спокойно и умно и полека-лека ме извеждаше на брега, към който се стремях и аз. Но пътят ни минаваше през изобилната зеленина на ботаническата градина.
Седнахме на една пейка. Докато Ориана ми говореше нещо, аз я гледах и изведнъж ме обхвана желание да променя темата и да й призная… всичко. Обаче осъзнах, че ако постъпя така, ще изпадна в положението на оператор, който иска да заснеме една кошута в планината и за да я накара да си обърне главата, стреля с пушка. Затова се отказах от любовните признания и продължих да я гледам.
Над нас се спускаше здрач. Отдавна не бях имал възможност да се любувам на природата, и то в такова лирично настроение. А може би отражението, което невидимото слънце хвърляше върху прозрачния седеф на големите и неподвижни облаци, създаваше наистина пленителна гледка. Развълнуван, хванах ръката на Ориана. Потънала в размисли, тя не се отдръпна. Но след няколко минути забеляза постъпката ми, която вероятно беше прекалено красноречива за един чисто теоретичен разговор, и видях, че леко навъси веждите си и се опита да дръпне ръката си. Тогава я пуснах и с невинен израз й посочих величественото свечеряване. Това беше една щастлива диверсия.
— Ах! — възкликна тя. — Много е красиво.
И започна да съзерцава залеза.
— Харесват ли ти облаците? — попитах, решен този път да я прегърна.
Отговорът й ме удиви, макар че беше много „типичен за прогреса на науката“.