Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…
- Автор: Рогоз Адриан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…». Краткое содержание книги:
За по-малко от четвърт час се размножиха двеста вирусни телца. Микробът бясно се мъчеше да се самоунищожи.
Не след дълго бактерията се разложи, съвсем се стопи пред очите ни. Най-драматичната борба между тигър и питон или ужасната схватка между два динозавъра ми се струва груба и чисто силова в сравнение с изтънчената биохимична война, водена между бактериофаг и микроб.
По-подробно се спрях на този епизод (той сам за себе си е интересен) най-вече затова, че може да ни помогне да обясним причините за гибелта на Джеми, а и още нещо — да разберем някои бъдещи събития.
След като напусна бойната сцена, описана по-горе, Джеми влезе в един бацил, който се изпречи на пътя му. За мое учудване, ако не и на Джеми, там видях една дузина живи братчета на предишните бактериофаги. Казах, че бях учуден, защото този път тяхното поведение беше съвсем миролюбиво. Бактериофагите спокойно си играеха в протоплазмата и, изглежда, бяха в много сърдечни отношения с бактерията-хазайка. Шепнешком съобщих на един биолог, който седеше до мене, наблюденията си.
— Телцата, които виждаме, са така наречените умерени бактериофаги или профаги. По редица причини живеят в симбиоза с бактерията…
— Значи, бактерията е добила имунитет? — изказах и аз една хипотеза.
— Донякъде — засмя се биологът. — До обратния опит…
„Обратният опит“ бе предизвикан от скоростта на Джеми и завърши с катастрофа. Вероятно бактерията се бе разгневила на неканения гост и впръска в плазмата си някакви ензими, които да го разрушат. Обаче неговото тяло, направено от титан, нямаше основания да се бои. Напротив, бактериофагите, усетили опасността, свалиха любезните си маски и се превърнаха в същински бактериофаги.
След „експлозията“ на бацила екранът на телевизора потъмня от грамадното количество микроорганизми, които гъмжаха около Джеми. Бактериофагите нямаха нищо против него, но тяхната блъсканица го скова, обърка движенията му. От време на време се появяваха светли петна и веднъж ми се стори, че съзирам разпилени части от тялото на Джеми. Видимостта ставаше все по-слаба й на края нищо не се виждаше.
Джеми сега съществуваше само като отделни части, несвързани помежду си и безсилни. Вероятно все пак се беше уморил. И както става в претоварените телефонни централи, неговите линии също бяха блокирали.
Чувствах се потиснат и объркан.
След като светнаха лампите, академик Погор се приближи до мене, хвана ръката ми, погледна ме в очите и рече:
— Няма нищо, момчето ми. Дори и така беше великолепно. Не бива да се обезсърчаваш. Въпреки произшествието в цялата молетронна фауна няма друг екземпляр, който да притежава толкова обемист мозък, както твоето създание…
— Каква полза! — изстенах аз. — Даже и този мозък се оказа недостатъчен.
Джеми беше слабоумен.
За мене последва един лош период. Неприятностите се нижеха една след друга. Може би преувеличавам, като казвам, че Джеми беше слабоумен, но онази глупава развръзка ме караше да се съмнявам в принципите. С какво един нов вариант би бил по-добър? Не беше ли погрешно замислена цялата структура на Джеми? Усърдието ми се изпари, най-вече защото човекът, който ме насърчаваше, академик Погор, беше заминал в чужбина на някакъв международен конгрес. Бяха го посъветвали да не отива; беше прехвърлил деветдесетте години. Но той настоял, че трябва непременно да присъства на този конгрес, и тръгнал.
Ориана също беше мрачна (по онова време мислех, че аз съм виновен за тъгата й!). Имах нужда от нейното присъствие, но неумолимо не си признавах и не й казвах защо. Сполетелият ме неуспех ме вбесяваше и унижаваше. Как да й кажа именно сега, че съм влюбен в нея? Бях раздразнителен и непоносим.
След толкова месеци упорит труд не беше зле да си взема най-после отпуската. Но през ноември не ми се ходеше на море. Мисълта, че напразно пропуснах морето, също ме ядосваше. Впрочем дори и да не си признавах открито, нямах никакво желание да се разделям с Ориана. Представяте ли си разочарованието и гнева ми, когато разбрах, че Ориана отново е изчезнала. И пак не можах да науча нищо за нея, къде е заминала, по какви причини отсъстваше от института.
Едно писмо, получено от Погор, ме поутеши.
„Непрекъснато мисля за тебе — пишеше старецът. Дали и Ориана мисли за мене? — запитах се аз. — Обичам те като мое дете. Чувствам, че си огорчен, но нямаш основание. Твоите досегашни резултати не са несполука, а добра победа. Казах го на всички тук на конгреса и те те поздравяват. Възхищават ти се и вървят по твоите стъпки. В науката и в техниката големите открития просто се носят във въздуха. Би било глупаво да не продължиш упорито изследванията си. Действителните победи изискват упорит и понякога продължителен труд. На Ерлих са му били необходими 605 неуспешни опита, за да получи неосалварсана. Калмет се е трудил тринадесет години, докато успее да открие пъргава, смекчаваща противотуберкулозна ваксина. Всичко се свежда до търпение и изясняване на целта. Затова ти пиша. Искам да добиеш още по-ясна представа за значението на един съвършен «електронен вирус».