Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
2.
В колата Пейре возеше три клетки с гълъби.
В дните на това пътуване мразех гълъбите. Когато ме затвориха в кулата на Търновската крепост, по каменния ръб на прозореца кацаха гълъби. Битката при Адрианопол беше през април, през май ме затвориха в кулата — мене и седмина пленени рицари. Гълъбите гукаха тъй сладостно и тъжно, толкова нежно милваха с човки крилата на гълъбиците, че никой от тези закоравели мъже не смееше да гъкне, да не подплаши птиците. После взехме да отделяме шепи трохи от оскъдните си залъци и да храним гълъбите. Тогава видяхме, че са алчни и жестоки птици — почти като хората. Някакви техни графове и барони пъдеха клетите парии с такава злоба, че трохите се разхвърчаваха и самите насилници оставаха гладни. На всичкото отгоре стражите се развикваха, че сипем трохи върху шлемовете им. Любовта ми към гукането и гълъбите съвсем изчезна, когато пред очите ми един гарван изнасили гълъбица. Тя му се предаде, клекна и разтвори крилата си, та ги опря в камъка. А той, черният дявол, стръвно я кълвеше по шията.
Гълъбите на Пейре неусетно взеха да се борят да върнат любовта ми. Разбира се, веднага се досетих, че това са гълъби-вестители. Те носеха пергаменти в торбички на шиите или като пръстени на крачетата. Пейре, без да се крие от мене, пускаше гълъби, сетне от някакво село вземаше нови клетки с гълъби.
Небето от Черното и Бялото чак до Северните морета бе оплетено от невидимата мрежа на пътищата, прелетени от гълъбите на еретиците. Спомних си, че при обсадата на някакъв замък рицарите събираха ловни соколи и ги пускаха срещу гълъбите от крепостта.
Когато гълъб оцвъка проснатото ви пране, когато окълве хляба, оставен на трапезата, когато ви събуди в ранни зори с гукането си — не го кълнете и не го прогонвайте. Вдигнете глава към небето, където е нашият небесен отец, и вижте волния полет на неговите птици. Кой знае, може някоя от тях да носи блага вест.
3.
Качихме се на кораб в Марсилия и стигнахме Константинопол. Нашите кръстоносци с помощта на венецианците го бяха огризали и опоскали, но не можаха да отнесат стените като на замъци от приказките и величавите сгради, и мраморните паметници. Константинопол си оставаше Константинопол.
Тръгнахме с Пейре към Търнов. И на граничния окоп срещнах Меркит.
Нямаше как да сбъркам — той беше застанал на хълма встрани от пътя, сраснал се с коня си, дошъл като видение от много, много далечни степи. И като се приближи, виждаше се, че лицето му не беше като нашите лица — кървавочерно лице с одрана кожа, за да не расте брадата му, та да се заплита в забралото на шлема; очи — цепки, които като че ли бяха сплеснали жълтите му зеници, очи на тигър. Помислих си, че когато ме пусна, не се уговорихме дали мога да се върна. Все пак не бях платил откуп.
Меркит идеше като приятел. Същата могъща ръка, която бе изпратила мене, изпращаше и него. Еретиците имаха гълъби, но папските хора може би имаха ястреби? Меркит знаеше за какво идвам. И той решил, че най-просто е да ме срещне като стар познат от годините на моя плен.
Но усетих, че Пейре стана предпазлив. И нито веднъж не запя пред Меркит.
4.
Изведнъж колелото на съдбата взе да се върти като полудяло — тъй текла бавно и кротко река се втурва през бързеи, пени се из теснини, хвърля се във водопади.
Отседнахме в голямо село пред проходите през Хемус — ние с Меркит в странноприемница, Пейре в някаква къща в края на селото. Видях, че в дъното на двора, зад пчелина, шумеше гълъбарник. Пчелите се виеха над кошерите, гълъбите — над гълъбарника.
Станах в ранно утро, преди изгрева на слънцето. Росата още не светеше, а тежеше по листата и тревите като капки разтопено олово. Излязох и тръгнах през поляните. Ботушите ми бързо потъмняха, намокрени от росата.
Отидох до оня гълъбарник откъм гората. Гълъбитетъкмо се разбуждаха, пчелите още спяха.
Отнякъде, откъм сивото небе, долетя уморен гълъб — едва размахваше крилете си и кацна на дървената решетка пред клетките. Почна да гука упоено и радостно. Отидох и като протегнах ръка, поех го от решетката. Той се сгуши до гърдите ми, усещах как бие сърцето му. На крачето му имаше превързан грижливо сгънат пергамент.
Помилвах гълъба и той клъвна палеца ми. Гладен беше.
Прочетох пергамента. Пишеше на провансалски. Пейре трябваше след седмица, на залез в неделя, да застане там, където пада сянката на Бодуеновата кула. Да държи в ръка своята лютня. При него ще дойде човек, който носи медна купа, наметната с кърпа с извезани гълъби. Ако е облачно и няма слънце, човекът с купата и кърпата ще го чака пред къщата на госпожа Кераца, която продава любов. Над вратата на къщата имало каменна плоча с издълбаното име на продажната жена.