Реквием за една мръсница

— Любовта не може без ревност — пускам аз отново в ход своите банални философии.

— Любовта? Мислиш ли, че наистина си ме обичал?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че у тебе имаше съчувствие, за което съм ти благодарна, понеже ми помогна в лош момент… Имаше, разбира се, и онова обикновено влечение… Но любов?

Тя млъква за миг, сетне се навежда над масата и произнася тихо и настойчиво:

— Аз те обичах, аз! До забрава и до полуда!… Как съм те обичала, божичко! А може би и още те обичам.

Тя се дръпва назад и казва вече с безцветен глас и някак уморено:

— Но всичко това е инцидент без последствия. Разминахме се с любовта. Искам да кажа — аз се разминах.

— Защо да сме се разминали? Изживели сме я.

— Да. Като инцидент без последствия.

Наливам вино в чашите, за да внеса малко по-бодър тон на масата, и вече се готвя да се чукна с дамата си, когато забелязвам Борислав и Рангел, застанали на входа на терасата. Те правят две крачки към една освободила се маса до входа, после Борислав ме забелязва, кима ми едва забележимо и хванал подръка Рангел, се отправя назад към вътрешната част на ресторанта. Една уместна тактичност наистина, но която едва ли ще ми спести утре в службата някоя реплика като например: „Няма нищо по-скъпо от първата любов, нали, Емиле?“

Дреболии без значение, разбира се. И все пак не мога да подтисна у себе си чувството на стеснение, почти на срам, затуй че съм се върнал повторно към нещо, с което съм се разделил завинаги, че седя отново на масата с една жена, на която съм казал отдавна, много отдавна, сбогом. Също като Борислав с неговото постоянно напускане на тютюна.

Когато си тръгваме към полунощ, приятелите ми вече не са в заведението.

— Накъде живееш? — питам, като излизаме на улицата.

— Какво значение? Не искам да ме изпращаш — отвръща Маргарита.

И понеже се готвя да възразя, добавя:

— Искам да идем у вас…

— За да почне цялата тая мъка отначало?

— Не бой се, няма да почне. Знам, че всичко е свършено.

Ние тръгваме мълчаливо към къщи и почти през целия път мълчим, защото няма какво повече да си кажем по този въпрос, и аз се ядосвам на себе си зарад малодушието, зарад поддаването на една привичка, не на едно чувство, а на една привичка, също като Борислав с неговите цигари.

— Тук е чисто! — произнася с учудване Маргарита, когато се озовава в хола на едностайния ми апартамент.

— От време на време идва една жена — обяснявам, преди да се отправя към кухнята, дето държа бутилките.

— Млада?

— Чистачка! — уточнявам.

— Ясно. А приятелка имаш ли си? — продължава да любопитствува дамата, като ме следва в кухнята.

— Нямам, представи си.

— Остави тия шишета, не ми се пие — промърморва тя, като забелязва, че ровя в шкафа с бутилките. — Дай да направя кафе.

А по-късно, когато се разполагаме в хола да пием кафето, Маргарита отново забелязва:

— Тук е чисто, но инак нищо не се е променило. Същата чергарска обстановка…

Не намирам за необходимо да възразя.

— Когато влезеш в една квартира, веднага забелязваш какви са вкусовете на нейния обитател, от какво се интересува той, каква му е професията, кое му е хобито… А при тебе няма нищо освен дузина банални мебели и купчина вестници. Нищо… Нито картини, нито снимки, нито цветя, нито книги…