Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— За какво става дума?
— Бих искал да ви помоля да не съобщавате на другаря Боев… още повече аз наистина не знам нищо за тая аптека… и почти съм скъсал с цялата компания… и изобщо…
— А защо се страхуваш от другаря Боев?
— Не се страхувам… Неловко ми е…
— Добре, върви си — повтаря още веднъж майорът. — Я виж ти. Неловко му било.
На мястото на Боян се явява Пепо, едно такова нервно хлапе, което, кой знае защо, ми прилича на испанец, може би зарад матовото мургаво лице или зарад къдравата черна коса и острите бакенбарди. Пепо има лош език и се държи арогантно, поне до момента, в който Драганов спокойно му обяснява, че може да го прати да прави компания на Фантомас в ареста. Подир което хлапакът показва, че при нужда е способен да се държи и по-прилично.
После на подиума се явява Роза, привлечена сякаш в компанията, за да служи като антипод на Лили. Роза е поетично безплътна и изобщо кльощава като манекените от модните журнали. Мършава не само във фигурата, а и в останалите си изяви, включително и в изразните средства. Нейният речник, поне доколкото мога да съдя от разпита, се изчерпва главно с „да“, „не“ и половин дузина възклицания, значително по-смътни по значение. Една съвсем безцветна персона — сиви, сякаш избелели от слънцето очи, пепелява, някак повехнала коса, бледи устни и костюм с широк панталон в неопределен сивобозов цвят.
Последна в кабинета внася физиката си Марго — жената-дете, едно вече доста развито в телесно отношение и доста покварено по битова линия дете, с вирнато носле и сладникаво красиво лице, галена щерка на богати хора в минало време, в чиито жили тече синята кръв на три поколения търговци на рогат добитък. Марго също като Роза, Пепо и всички останали не знае абсолютно нищичко за обира на аптеката, но тая неосведоменост съвсем не накърнява самочувствието й, напротив, жената дете се фръцка ту на една, ту на друга страна, за да покаже силуета си във възможно най-изгодно положение, и изобщо се държи тъй, сякаш стои пред кинооператор, а не пред майор от милицията. И понеже Драганов и без това е вече на края на търпението си, той я изпраща от естрадата с едно лаконично, но красноречиво „вън!…“, като само поради завидното си самообладание успява да преглътне останалата част на репликата.
— Труден материал… — въздъхвам, когато малко по-късно сядаме в стаята на майора да изпием чаша кафе.
— И да… и не… — отвръща Драганов. — Ако бях водил разговора малко по-настойчиво, бъдете уверен, че в тоя час вече поне едно от момичетата щеше да е направило първите стъпки към капитулацията. На понеже вие наредихте да не ги притискам твърде…
— Именно. Те няма къде да избягат. И все пак материалът е труден, като материал за превъзпитание, искам да кажа.
— И да… и не… — повтаря майорът. — Когато са така, в пакет, наистина са трудни. Но вземете ги един по един и ще видите, че повечето са поправими… Всъщност всички са поправими, освен може би Апостол и особено Пепо.
— „Поправими“, това звучи ободрително — промърморвам. — Но практически погледнато, по-важно е дали наистина ще се поправят.
— Сложен въпрос. И във всеки случай въпрос, който не може изцяло да се реши тук, в тая канцелария. Ако нямаме помощта на околните, на близките…
Той прокарва уморено ръка в сивеещите вече коси, поглежда ме и забелязва:
— Когато ги гледаш отстрани как лъжат и клинчат, иде ти да им удариш по един шамар и да ги пратиш, дето им е мястото. Но когато малко повече ги опознаеш, виждаш, че зад всеки от тия случаи се крие по една човешка драма… Ето тази Лили, да речем… На пръв поглед ще кажете — инат и поквара. А всъщност не е лошо момиче. Но какво искате, когато от малка е загубила майка си и няма никакъв близък човек, и живее сред дрипите в някакъв мизерен таван.
— А бащата?
— Бащата? Той не иска и да я чуе. За него тя е само една мръсница.
— Прав сте — кимам. — Драмите са налице. Въпросът е как да избегнем трагичния епилог.
Следобедът и този ден минава в служебен разговор с Борислав, само че сега за разнообразие към темата „Томас“ е прибавена и темата „Чарли“.
— Нечист човек… — забелязва приятелят ми.
— Какво точно имаш предвид?
— Всичко… Но най-вече краката.
Борислав изважда от една папка няколко снимки и ми ги хвърля през бюрото.
— Но той е бос! — избъбрям, като поглеждам първата снимка.
— Само когато е в парадна униформа — уточнява колегата ми.
Гражданинът Чарлз Уест — за приятелите си Чарли — е щракнат в пълното си величие в момента, в който излиза от посолството. Слаб и висок, макар не колкото Апостол, той е облечен с артистична небрежност — риза на едри карета, разгърдена почти до корема, измачкано кожено яке и също тъй измачкан ковбойски панталон. Лицето е представено главно от едрия остър нос, доколкото цялата останала част в една или в друга степен е закрита от буйна къдрава растителност — дълги чорлави коси, рошава брада и увиснали надолу мустаци. Обесената на рамото китара и босите крака щастливо допълват тая парадна външност.