Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Какви са фактите?
— Обирът е извършен към два часа след полунощ. Работили са бързо при добро познаване на обстановката. Стъклото, на вратата е било разбито, след като отгоре му е била поставена хартия, намазана с лепило, за да се избегне звънът от счупването. Фантомас прониква в аптеката и оттам в задното помещение, насилва шкафа на Венена А, измъква оттам опаковката с ампулите и вероятно я предава на някой от чакащите навън. Междувременно обаче един гражданин от третия етаж на съседната кооперация случайно вижда разбиването на стъклото и тутакси съобщава по телефона в милицията. За щастие, наблизо до местопроизшествието в момента се оказва патрулираща кола, която бива насочена натам. И все пак нашите едва ли биха успели да заловят нарушителя, ако Фантомас не се полакомява за по-голяма плячка. След като предава кутията на съучастниците си, той се връща назад и прави опит да разбие шкафа на Венена В. И тъкмо в тоя миг го сварва патрулът.
— А какви са показанията на Фантомас?
— Възможно най-глупавите.
— И по-конкретно?
— Минавал край аптеката, видял разбитото стъкло и, тласкан от морфинов глад, се изкушил да влезе вътре. Шкафът с отровите обаче се оказал вече разбит и там нямало помен от морфин. Затова Фантомас повторно се изкушил и понечил да разбие шкафа на Венена В. Изобщо версията му е, че обирът не е негово дело…
— …И че не е имал съучастници.
— Именно. У тоя род младежи, знаете, чувството за вярност към групата е твърде силно.
— Смятате ли, че дълго ще държи на тая версия?
— Той е твърде вироглав. И съвършено безскрупулен. Той, заедно с Апостол и Пепо — това е всъщност туморът на компанията. Останалите не са чак толкова безнадеждни.
— Ако питате мене, не го притискайте прекалено — подхвърлям нехайно. — Нека си държи на версията. Наказанието, все едно, няма да му се размине. Не притискайте твърде и останалите. Засега не е уместно да създаваме у тях паника.
— Значи да не ги викам на разпит?
— Ако не ги извикате, това също може да ги алармира. След като един от техните е заловен, те отлично разбират, че срещата с вас, така или иначе, е неизбежна. Пратете им призовки, но действувайте без особена настойчивост. Нека останат с впечатление, че разпитът се води просто, за да се изпълни процедурата.
— Разбирам.
— Сега, когато тайфата се е снабдила с морфин, тя без друго ще поиска да си осигури и „терен“.
— Теренът вече е осигурен. Тая нощ веднага след обира са били в апартамента на Марго.
— А родителите?
— Те миналата седмица са заминали за Пампорово. Имат виличка там.
— Организирано ли е някакво наблюдение на тоя апартамент?
— Засега не се е налагало.
— Добре. С това ние ще се заемем. А къде се срещат? Все в тая „Ялта“ ли? Или в „Млечния“?
— Не. Смениха местата. След последния разговор, който имах с две от момичетата, решиха да дадат вид, че са сложили край на сбирките. А всъщност само се преместиха по̀ към периферията — в „Ягода“.
— Ще я видим и тая „Ягода“. А вие известно време поне престанете да се тревожите за тях. Мисля, че и без това имате предостатъчно подобни питомци.
— Е, не са чак толкова много — възразява Драганов. — Само няколко дузини са, но белите им са много.
— Бих искал да дойда на разпита.
— Разбрано — кима той.
А след малко добавя:
— Имайте предвид обаче, че присъствието на страничен човек ще ги смути.
— Не е нужно те да подозират присъствието ми.
— Така ще бъде по-добре — кима Драганов. — Това може да се нареди.
И той става да ме изпрати.
Оперативната група е вече съставена, задачите са разпределени и привечер аз се усамотявам в кабинета с Борислав, за да науча повече подробности около темата „Томас“. Защото Борислав също е включен в групата и на него се е паднала най-едрата риба — дипломатът Томас.
Едрата риба Томас е всъщност дребно човече с добродушно, бих казал приветливо лице и безукорен костюм, доколкото мога да съдя по купчината снимки, които Борислав е изсипал на бюрото и които разглеждам, додето слушам изложението на фактите, някои вече известни ми от прегледа на досието. Томас в ресторант „София“ в разговор с непознат мъж. Томас на „Златни мостове“ в разговор с непозната жена. Томас на излизане от радиото. Томас на влизане в Полиграфическия комбинат. Томас в пълен фас, в три четвърти, в профил и в гръб, усмихнат и сериозен, с кола и без кола… Цяла купчина снимки… И все пак единственото, което можеш да кажеш, след като си ги разгледал, се свежда до три фрази: дребно човече с добродушно лице и безукорен костюм. Останалото е баналност. Пълна баналност без каквито и да било отличителни белези.