Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— И в Чили, и в Нигерия, дето е бил дипломат, той е действувал доста ефикасно, но и доста грубо, додето се е провалил — продължава Борислав изложението си, като подхвърля машинално в ръка празното цигаре. — Така че за него назначението в България вероятно е последен шанс за реабилитация. Затуй навярно и с такова старание се е заел да създава връзки с различни институти веднага след пристигането си.
— Може би е искал просто да се легендира като културен съветник — подхвърлям. — Едно съвсем уместно легендиране, защото всъщност разстоянието между Томас и културата е доста голямо.
— Да, но освен легендирането е целял и създаване на широки лични познанства. Ходил е в радиото, в телевизията, в народната библиотека, в университетската, в половината от столичните редакции и къде ли не другаде, всичко това само за някакви две седмици.
— А после?
— После — затишие и пълен мрак.
— А това какво е? — запитвам, като подхвърлям към Борислав снимката от ресторант „София“.
— Момент от срещата му с професор Беров.
— Кой е той?
— Минава за голям математик. Може и наистина да е силен в математиката, но в здравия разум се е оказал слаб. Поканили го на Запад, сервирали му обичайните комплименти и материални прояви на внимание и той така се разтопил от умиление, че надрънкал маса глупости. А понеже и сумите от страна на домакините, и глупостите от страна на нашия са били съответно документирани, сега Томас се явява да си прибере вересиите.
— Говорено ли е с професора?
— Той сам дойде и всичко си каза.
— Е, значи здравият разум все пак се е пробудил — промърморвам. — А какво по-конкретно е искал Томас от Беров?
— Нищо конкретно… Само намеци за популяризация на техните успехи… Конкретното вероятно е щяло да дойде по-късно.
— А това какво е? — запитвам, като взимам снимката от „Златни мостове“.
— Секретарката.
— И приятелката?
— Да, и приятелката — кима Борислав.
Той подхвърля високо цигарето и го улавя в ръка.
— Престани да нервничиш — избъбрям. — Вземи една цигара и мирясвай.
— Сатана! — отвръща приятелят ми. После се присяга към пакетчето и запушва.
— Томас има не само служебни, но и семейни неприятности — обяснява Борислав, като изхвърля от устата си заедно с думите и съответно количеството пушек. — Жена му очевидно не е мечтала за София, а за Париж, или Лондон. И едва пристигнала тук, в резултат на някакъв домашен скандал, отново издимява на Запад. Така че Томас е сега сламен вдовец и кавалер на частната си секретарка.
— Какви са нейните функции?
— Функции на секретарка… ако не надзъртаме в интимната част.
— Интимната част не ме интересува. Друго?
— Друго — нищо. Пълно затишие, както вече казах. От къщи — в посолството, и от посолството — в къщи, без да броим обичайните приеми и запиванията по квартири на колеги.
— Надявам се, че нашите от проследяването пипат внимателно…
— Внимателно и съвсем отдалеч.
— Трябва да му оставим поле за действие. Затишието може да означава подготовка. Значи трябва да му дадем възможност да се прояви. Човекът се бори за реабилитация.
— Ще му помогнем, доколкото можем — кима Борислав.
На вратата се почуква и в стаята влиза един лейтенант от групата.
— Провървя ни с апартамента — докладва той. — Точно в насрещната кооперация на същия етаж живеят наши хора. Младо семейство. Геолози. Съгласиха се да заминат веднага в командировка и да ни оставят жилището.
— Кога ще можете да монтирате апаратурата?
— Надявам се до утре вечер всичко да е готово.
— А какво става с „Ягода“?
— Там е по-сложно. Обстановката е неподходяща. Освен ако се ограничим със записи.
— Записите са достатъчни — казвам. — Не си правете труд за другото.
Лейтенантът машинално прави стойка по военному, макар да е облечен в цивилен костюм, и излиза. Подир което ние двамата с Борислав отново почваме да разсъждаваме гласно по въпроса как да помогнем на Томас.
— Имам среща с Рангел — осведомява ме приятелят, когато излизаме на улицата. — Ще идем на мач, а после ще вечеряме в „Рила“. Ела с нас.
— Не ми се ходи на мач.
— Ела тогава направо в „Рила“.
— Не ща, защото и там ще говорите само за мача. По-добре ще се прибера да почета.
— Ти още четеш? На тая възраст! — запитва недоверчиво Борислав.
— По-малко. Съвсем по-малко, за да не ме заболи глава.
И като вдигам вяло ръка за сбогом, добавям:
— Много здраве на Рангел!
Уличните лампи вече светят в синкавата здрачевина на вечерта и когато излизам на „Раковски“, изведнъж потъвам в гъстия поток на пешеходците, защото пролетта отдавна вече е настъпила и въздухът е топъл и свеж, ако не смятаме мириса на бензин, и хората са излезли да се поразтъпчат, да купят туй-онуй, да се видят с приятели в това кафене или в оня ресторант. Движа се без посока в навалицата, като разсеяно съобразявам, че нито има къде да отида, нито изпитвам желание да отида някъде, и че приказките за четенето са само приказки, защото не ми се чете и не ми се прибира, макар че и навън няма какво да правя.