Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Лиляна Милева…
Тя не казва нито „да“, нито „не“ и стои неподвижно изправена пред бюрото, сякаш е оставила тук тялото си, а духом е някъде далеч, бог знае къде.
— Седни, Лили — поканва я майорът с обичайния си маниер да минава непринудено от служебния към интимния тон.
Лили сяда, все тъй апатична, като човек под хипноза, и кръстосва импозантните си бедра сред разтворилите се като завеса поли на мантото.
— Как живееш? — пита я дружески Драганов.
— Както обикновено…
Гласът е нисък, леко продран, глас на джазова певица от стария тип.
— Искам да кажа: с морфин или без морфин?
— Знаете, че вече го прекъснах.
— Да се надяваме — кима майорът. — А завчера вечерта, по-специално, какво си правила?
— Завчера? — тя вдига леко черните си вежди, но лицето й си остана все тъй апатично. — Мисля, че бях на кино.
— А, добре… Какъв филм гледа?
— „Багдадският крадец“ — уточнява без колебание момичето.
— Този филм не върви тая седмица в никое кино — уточнява на свой ред Драганов. — Можеш да кажеш това на Апостол или на Боян, или на тоя, дето те е подучил да излъжеш.
Тя мълчи, сякаш става дума за въпрос, който съвсем не я засяга.
— А после след киното, на което не си ходила, какво прави?
— Прибрах се.
— Сама?
— С Боян… ако това има някакво значение.
— Никакво значение… Щом е с Боян… Защото предварително сте си плюли в устата…
Майорът замлъква, сякаш съобразява да продължава ли тоя безполезен разпит или да го прекъсне. Сетне подхвърля:
— И все пак към колко часа се прибрахте?
— Към единайсет.
— Там, на тавана?
— А къде другаде?
— И повече не сте излизали?
Лили кимна утвърдително.
— Странно… — промърморва Драганов.
Бележката обаче не произвежда никакъв ефект върху момичето.
— Странно… — повтаря майорът. — Защото към полунощ са ви видели да излизате от „Ягода“…
— Е, и какво е странното? — промърморва все тъй невъзмутимо Лили. — Това, че нямам часовник? — тя вдига дясната ръка и заголва китката си. — Ето, вижте: нямам. Продадох го. И изобщо живея, без да гледам часовник. Макар че ако знаех, че ще ме извикате, щях да го погледна, за да бъда точна в отговорите.
— А ампулите?
Лили дори не запитва „какви ампули“, а продължава да седи безучастно, облегната на стола, кръстосала бедра и свела поглед, сякаш готова да се поддаде на настъпващата дрямка.
— Ампулите, които Фантомас е задигнал от аптеката същата тая нощ! — извиква Драганов, за да я събуди.
— Това от вас го чувам.
— Слушай, Лили…
Тя вдига лениво тъмните си очи и сякаш за да му спести напразните усилия, произнася:
— Нищо не знам.
Произнася фразата спокойно, но така, че тя отчетливо прозвучава като „Нищо няма да кажа“.
Драганов натиска звънеца под бюрото и нарежда на появилия се милиционер:
— Изведи я! Следващият!
Този път следващият е Боян.
— Мислех, че вече няма да се виждаме с тебе, поне тук, в тая канцелария — подхвърля Драганов подир няколко незначителни въпроса.
— И аз така мислех — мърмори момъкът. — И наистина не разбирам…
— А!… Не разбираш…
— Съвсем искрено ви казвам, че вече съм го прекъснал. Ако щете, направете ми анализ…
— Кажи по-добре, прекъснал ли си връзката с тия, дето чакат навън?
— Почти… Освен с Лили.
— Да… Лили… Така и не разбрах на кое кино е ходила тя онази вечер…
— На никакво кино не е ходила.
— Но тя каза, че е ходила.
— Нали ги знаете жените: щом се уплаши, и почва да лъже.
— Не ми се видя много уплашена.
— Такава си е, не й личи.
— А от какво има да се плаши?
— Колкото тя знае, толкова и аз… Но щом ни викате…
— Не се и сещаш значи защо ви викам?
— Нямам понятие.
— А кога видя за последен път Фантомас?
— Отдавна не съм го виждал.
— Но оная вечер си бил в „Ягода“…
— Бяхме само двамата с Лили.
— А какво знаеш за обира на аптеката?
— Коя аптека?…
— …„И какъв обир?“… — допълва Драганов.
— Но аз искрено ви казвам…
Боян постепенно набляга на това свое „искрено“ и реакциите му са далеч по-естествени от тия на Апостол, но аз не мога да се освободя от впечатлението, че моят човек лъже също тъй, както и Апостол.
— Добре, върви си — махва отегчено с ръка майорът.
Момъкът обаче не си тръгва, а поглежда колебливо към Драганов:
— Бих искал само да ви помоля…
Той млъква и Драганов на свой ред го поглежда: