Реквием за една мръсница

„И тоя ли те заряза?“ — готвя се да запитам, но дамата ме изпреварва:

— Почина преди две години… Съвсем нелепа смърт: банален апандисит, операция, перитонит и…

Тя махва във въздуха с бежовата си ръкавица, сякаш разсейва сянката на покойния съпруг.

— Дааа… — въздъхвам леко аз, както правя винаги, когато няма какво да кажа и когато обстоятелствата изискват все пак някаква реакция от моя страна.

— Така че къде ще ме заведеш?

— Ами, където предложиш…

— Само не мисли, че се готвя да ти се окача на врата — забелязва тя все тъй деловито, изтълкувала по своему колебливия ми отговор. — Не искам нищо друго, освен да поседим и да поприказваме.

— Разбира се — кимам, успокоен донейде от тая декларация. — Кажи само едно име.

— „Рила“… Понеже е най-близко.

„Втасахме я“ — минава ми през ума. — „Ще се разположим в «Рила» и след един час при нас ще цъфнат Рангел и Борислав.“ После се сещам, че на горния етаж в хотела има ресторант за чужденци, и решавам, че това урежда въпроса.

И ето, малко по-късно ние вече седим на терасата в тоя тих ресторант и аз диктувам на келнера обстойната поръчка, докато Маргарита гледа замислено към насрещната градина, дето в езерното огледало плуват пъстроцветните светлини на неоновите реклами.

— Ти си все същият — установява дамата ми, когато келнерът се отдалечава. — Малко си поотслабнал, но това ти отива.

Тя взема цигара от пакетчето, което й предлагам, запалва и запитва:

— Откога си в София?

— От скоро.

— И вероятно скоро пак ще изчезнеш.

— Вероятно.

— Не се ли наскита?

— Поуморих се — признавам. — Обаче има ли нещо, от което човек да не се уморява?

— Вярно — съгласява се Маргарита. — И после, на теб скитането ти е станало втора природа. Така и ще си умреш навярно, на път…

— Сигурно. Макар че засега още не бързам да умирам.

— Живее ли ти се, Емиле?

Тя ме поглежда с някак странно оживени очи и в гласа й се чувствува някакъв едва сдържан порив.

— На кого не му се живее? — отвръщам уклончиво.

— Искам да кажа истински… така… да се наживееш, пък ако ще и после да изгориш…

— Какъв смисъл да живееш, ако не живееш истински? — забелязвам философски.

Тя не отговаря, очевидно примирена с обстоятелството че не я разбирам.

Келнерът донася водка и сьомга хайвер, сервира ни мълчаливо и отново изчезва. Няколкото маси на терасата са всички заети от гръцки туристи и това е вероятно обременително за сервитьора, но приятно за мене, защото дори Борислав и Рангел да се появят, ще трябва да направят кръгом.

— Как е детето? — питам, след като отпиваме по глътка.

— Децата! — поправя ме Маргарита. — Те станаха две.

И небрежно допълва, додето маже препечената филийка с тънък слой масло.