Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Учените бяха двама: археологът пан-шеф-баща, началник на експедицията и приятел на Виконта, той беше и пан-шеф-баща — чернобрад, изговарящ неправилно „р“, на външен вид малко чалнат и археоложката — толкова тиха, старателна, мълчалива, безцветна и незабележима девойка, че Станислав изобщо не можа да й запомни името. (Мъка! Той по принцип трудно запомняше имена и бе невнимателен към новите си познати.)
Виконта и Станислав се водеха препаратори. На повикване. Работниците бяха шест или седем души. Или осем. Станислав така и не се научи да ги различава. Имаха сложни (произнасящи се гърлено, с придихание) разнородни имена, но самите те си приличаха много, сякаш бяха близки роднини. Всички носеха сиви халати, препасани с мръсни кърпи, бяха небръснати, ниски, на неопределена възраст, всички пушеха самоделни цигари от канабис и предпочитаха да не гледат събеседника в очите. Някои от тях носеха тюбетейки, други филцови шапки, а трети — чалми. Рахматуло изпъкваше сред тях. Беше млад — на не повече от двайсет и пет години. Освен това говореше руски по-добре от всички останали взети заедно. Толкова много обичаше да говори руски, че беше дотегнал на всички с разговорите си. (Най-много на Виконта, когото особено тачеше. „Ис-лушай, защо на твоя ръка пръсти няма, а? Как така ис-е ис-лучило, разкажи, Викторе, моля? Гледай: три пръста изобщо няма, лошо, как се случи това лошо, а?“ Виконта отначало се шегуваше, но после освирепя: „Ей, Рахматуло, не знаеш ли какво е НЕТАКТИЧНОСТ?!!“ — „Разбира се, зная! — зарадва се Рахматуло. — Това е болест: пръстите болят силно, гният, гни-ят, а после са-всем окапват!…“) Не на последно място той имаше жена. Рускиня. Млада. Нищо особено, но все пак. Тя изигра значителна роля в цялата тази история.
Отначало всичко вървеше добре. Ставаха рано, прозявайки се, вдигаха флага (бяло парче с черно изображение на древна согдийска10 монета.) В същото време звучеше химнът. Знамето беше ушито и извезано от безименната археоложка. А химнът беше съчинен от Виконта въз основа на песента за доблестния артилерист Ярбурк. Така че всяка сутрин над хълмистия простор на Мугиан се разнасяше:
Вечер флагът се спускаше в съпровод на същата песен, разбира се, леко модифицирана. Сутрин съпругата на Рахматуло приготвяше закуската. Закусваха и отиваха на разкопките. Работеха с кирки (като малки копачки) и с лопати. Археолозите почистваха находките от втвърдилата се през вековете глина. Находките бяха предимно парчета от различни по форма и размери антични гърнета и стомни, рядко наистина гигантски, наречени хуми. Чирепите внимателно се събираха в кофи и кошници, старателно се измиваха, после се сортираха и квалифицираха… С напредването на деня жегата ставаше непоносима, горещият вятър гонеше жълти облаци прах, работниците час по час сядаха да пушат канабис и всеки път — все по-дълго. Накрая пан-шеф-отецът обявяваше обедна почивка…
(Жената на Рахматуло готвеше и обяда. Готвеше лошо. „Не само е малко — каза по този повод Виконта, — но е и помия…“)
Още на третия ден този начин на живот бе възпят подробно и с любов от колективния автор (Киконин-Красногоров) в безсмъртна песен-поема, изпълнявана с популярна в онези години мелодия:
Песента беше дълга двайсетина куплета — поетите не бяха жалили таланта си — и бе истинско удоволствие да я пееш под акомпанимента на китара в странния прозрачен сумрак на вечерна Мугиан. Твърде скоро обаче започнаха неприятностите. Отначало дребни. Станислав преяде с кайсии (че там бяха евтини) и си развали стомаха. Нито бесалолът, нито разтворът от калиев перманганат, нито чаят от треви на Рахматуловата съпруга му помогнаха. (Мъка!) Пан-шеф-отецът му даде болнични и го освободи от разкопките. Ставаше заедно с всички, но оставаше в лагера, под сянката на гигантската черница — оттам бе доста близо до гъстите храсталаци, можеше винаги да полегне (сънят е най-доброто лекарство). Уязвената му гордост страдаше от тази случка и от това, че и без него се справяха чудесно. Станислав прекарваше много време в храсталаците, а когато болестта го поотпуснеше, тичаше в кристалните ледени води на Мугиан да поизмие част от находките. Не си позволяваше да пие черен чай вечерта, пазеше диета и се хранеше със сухари, тъй че едновременно страдаше от глад, жажда, киселини и разстройство. За да не буди по нощите Виконта и шефа, изнесе походното си легло навън — по-далеч от хората и по-близо до храсталаците. На третия или четвъртия ден от Диарията, след мръкване, когато всички бяха вече легнали, шефът дръпна Станислав настрани и му съобщи интересни новини. Трябвало спешно да се измисли нещо, защото Рахматуло се измъчвал от ревност и от ден на ден заплашвал с все по-страшни неща. Станислав, естествено, не разбра за какво иде реч и шефът търпеливо му обясни, че работниците започнали да вземат на подбив Рахматуло — един вид ти тук цял ден копаеш земята, глупако, а там Стас се развлича с жена ти от сутрин до вечер. Рахматуло в действителност е глупак, от шеги не разбира и се разхожда побеснял от злоба. Трябва нещо да измислим, Стас, сам разбирате какви са обичаите тук…
10
Согдия е античното име на днешен Таджикистан — Бел.прев.