Божествена комедия — Ад
- Автор: Алигьери Данте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Константин Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Божествена комедия — Ад». Краткое содержание книги:
Божествена комедия — Ад
Перейти на страницу:
кажи ми как се свързват с тез стебла
душите, кои пъшкат в тез несгоди,
и има ли душа да е могла
от тия връзки да се освободи?“
Въздъхна силно черното стебло
и вятър тези думи нам проводи:
„Кога, да се спаси уж от тегло,
което я гнети, душата дива
напусне сама своето тело,
в таз седма бездна с ръка гневлива
я хвърли Минос; пада в тоя лес
и тук захваща като семе в нива
да никне и расте, де сляпа чест
случайно й присъди да изпадне:
в дървото младо с ненаситен бес
отввред Арпий се спущат безпощадни,
гризат му жадно клоне и листа
и болки причиняват с рани ядни.
На страшен съд и нази из нощта
кат другите ще призове тръбата,
но там не ще ни чуят горестта:
ний няма да се съберем с телата,
които сме отхвърлили сами.
Тук ще ги донесеме и душата
тело си ще обеси в тез тъми
сама на туй дърво, де, окована,
тя в вопли вечни ще да се томи.“
духът едва млъкна и шум настана
такъв зад нас, какъв се чуй в лесът,
когато бяга запенен глигана,
по кой ловци и кучета търчат,
и тутакси видяхме ний двамина:
Раздрани, голи, вляво от брегът,
тъй тичаха в гористата долина,
че всичко къртеха в лудешкий бег.
„Ела о смърт! Ела да си почина!“
Беше първий. Нему кат в отек
отгоре другий викаше: „О, Лано,117
не беше тъй в краката бръз и лек
при Топо — на полето, с кръв обляно.“
„дъх у него като че секна,
внезапно по лицето си раздрано
под храст един простря се. С бързина
по тях безброй търчеха псета бясни:118
спуснаха се въз тоя, кой падна,
Разкъсаха го с викове ужасни
и зеха всички в своите зъби
откъслеци от грешника нещастни.
Учителя до мен“ приближи
и с мен до плачущия храст отиде,
с глас чухме го, че плаче и тъжи:
„Защо нанесе толкова обиди,
о, Якопо да Сант-Андрея мен?
Що ти сторих? Ил тебе се не види,
че съм от жребий доста лют сразен,
та твоите грехове да плащам тежки?“
Каза му вожда мой: „О, храст ранен,
кой плачеш толкоз тъжно от болежки,
кажи ни кой си бил ти в светлий свет,
кога носил си още вид човешки?“
Веднага храста119 даде му ответ:
„О вий, кои случи се да съзрете
какво изпитах си от звяр проклет.
към мене милостиви тук бъдете
и ветвите, кои от мен сломи,
при тоз печален дънер съберете.
Във онзи град прекарах своите дни,
кой своя покровител стар остави
и със Кръстителя120 го замени.
Обидата си Богът не забрави:
той няма. да допусне на градът
на бойното поле да се прослави,
и ако не стоеше му ликът
на моста, под кой Арно тече тихо
дедите ни, които из прахът
Флоренция изново съградиха
след страшния Атилови погром,
напусто мъки, труд хабили биха.
Бесилка си направих своя дом.“
Перейти на страницу: