Случаят с палтото от визон

— Не ти трябват репетиции. Твърде добре се справяш и с импровизациите. Всъщност понякога дори прекалено добре… Какво ще кажеш за коженото палто?

— Какво кожено палто?

— Онова, с което Дела Стрийт излезе снощи от ресторанта.

Мейсън се обърна към Дела Стрийт с шеговита строгост:

— Пак ли си крала от някой магазин, Дела?

Тя кимна разкаяно.

— Не мога да се въздържа, шефе. Това е по-силно от мен. Изведнъж ми причернява пред очите и когато дойда на себе си, се намирам на някой ъгъл с кожено палто, на което все още му виси етикетът от магазина, и разбирам, че амнезията отново ми е изиграла някой номер.

Траг тъжно заклати глава.

— Горкото момиче — обърна се той към Мейсън. — Такова нещо наистина не може да се контролира. То е професионално заболяване. Дължи се на работата й при теб.

— А, не — намеси се Дела Стрийт бързо. — Наследствено е. Идва от дядо ми по бащина линия — стария капитан Стрийт, пирата. Имал е навика да взима каквото си поиска винаги когато сабята му е била подръка.

— Защо не отидеш на психоаналитик? — попита Траг.

— Опитах. Каза ми, че съвестта ми воюва с наследствените ми импулси. Така че всеки път, когато поискам да взема нещо, ми причернява и не знам какво правя. Един вид защитен механизъм.

— Предложиха ли ти някакво лечение? — попита Траг.

— Накараха ме да легна на една кушетка и да разкажа за детските си години.

— Не помогна ли?

— Ни най-малко.

— Ще ти предложа едно мое лечение, което би могло да ти помогне, Дела.

— Какво е то?

— Ще ти дам двайсет минути да ми донесеш коженото палто.

— Кое кожено палто? — намеси се Мейсън.

— Онова, с което е излязла от ресторанта на Албърг снощи.

— Е, добре, да помислим — предложи Мейсън. — С бобровото палто ли беше или с онова от червеннкавокафявия заек?

Лейтенант Траг ги прекъсна.

— Беше с визонова кожа.

— С визонова кожа? — учуди се Мейсън искрено.

— Може би не се изразих точно — обясни Траг. — Исках да кажа с визонова кражба.

Дела Стрийт погледна към Пери Мейсън.

— От кого е била открадната? — запита адвокатът.

— Това все още не ми е известно.

— Ела, когато ти стане.

— Не, искам палтото, Мейсън.

Мейсън запали цигара и се отпусна на стола си.

— Можеш да загазиш с тази работа — предупреди го Траг.

Мейсън запита учтиво:

— Как беше обслужването в асансьора, когато се качваше, Траг?

— Отвратително.

— Често е такова по туй време. Тези, които могат да приключат по-рано, оставят секретарките да дооправят нещата, възникнали в последния момент, и хукват към колите си, за да се приберат преди задръстванията.

Траг кимна.

— Така че понякога се налага да се почака за асансьора. И все пак хората се примиряват с това неудобство. Те изминават дълъг път до центъра на града и плащат на паркинга. Сетне изтърпяват неудобствата на асансьорите и се качват при мен само за да ме помолят да защитя правата им. Та след като човек си е направил целия този труд, струва ми се, че заслужава поне да се опитам да му помогна.

— Някоя да те е молила да защитаваш правата й върху въпросното палто?