Случаят с палтото от визон
- Автор: Гарднер Эрл Стенли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Венкова-Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Случаят с палтото от визон». Краткое содержание книги:
Думите на Мейсън бяха прекъснати от силния нахален смях на Мей Нолън.
— И това ми било детектив! — присмя се тя и махна с ръка сякаш за да пропъди муха от лицето си. — Това момиче — келнерка! Ха-ха! Не знам какви качества е намирал в нея вашият приятел Морис Албърг, но те не личаха по време на работа. Ама никак!
— Лоша ли беше? — попита Мейсън.
— Лоша? Направо ужасна!
— Странно! — възкликна адвокатът озадачено. — Албърг е толкова добър бизнесмен.
— Добър бизнесмен? — повтори Мей. — Кой ви излъга? Може да е добър бизнесмен, когато се разпорежда в кухнята или определя цените в листа, така че в никакъв случай да не е на загуба, но не си въобразявайте, че е бизнесмен в отношенията си с келнерките. Господи, виждала съм момичета да го въртят на малкото си пръстче, буквално на малкото си пръстче.
— Наистина ли? — учуди се Мейсън.
— И още как. Сервирам, откакто ходех права под масата, мистър Мейсън, и все още не съм видяла собственик на ресторант, на когото една отракана хубавица да не може да завърти главата.
В гласа на адвоката се прокраднаха нотки на недоверие.
— Искате да кажете, че Морис Албърг може да бъде измамен от…
— Дали може? Вие май не познавате Морис много добре. А тази Дикси го хвана яко.
— Бързо действа, а?
— Не знам колко бързо, но много здраво.
— Явно го е познавала отпреди — намеси се Дрейк. Мейсън бавно поклати глава.
— Защо клатите глава? — тросна се Мей Нолън. — Разбира се, че Морис Албърг я е познавал… Какво има да се говори! Когато тя влезе в ресторанта, той тъкмо беше обхванат от пристъп на трудов ентусиазъм. Искаше да бъдем по-такива и онакива и какво ли не още и като вдигна поглед и я забеляза да идва насреща му, очите му така се изцъклиха, като че ли беше видял привидение.
— А каза ли нещо? — попита Мейсън.
— Отстъпи една-две крачки назад и по лицето му се разля усмивка, малко кисела усмивка, после протегна ръка, пристъпи и тогава Дикси му изигра първия си номер.
— Какъв номер?
— Избърза, преди да е успял да отвори уста, и попита: „Вие ли сте собственикът? Разбрах, че търсите келнерка, а аз търся работа.“
— И какво стана?
— Тогава мистър Албърг изведнъж се окопити, изпъчи се и отговори важно: „Добре, ако ме изчакате в едно от сепаретата, ще поговоря с вас след минута. Точно в момента давам указания на келнерките как да работят. Тази вечер очаквам да има доста народ. Моля, отидете там и седнете.“
— А тя?
— Усмихна ни се покровителствено, мина бързо покрай нас и влезе в най-отдалеченото сепаре.
— И после?
— Мистър Албърг отиде в сепарето и остана там, предполагам, десет-петнайсет минути.
— И по-нататък?
— Дойде и ни представи Дикси като новата келнерка.
— Това стана преди около седмица?
— Да, точно преди седмица.
— Е, и?
— Ами — продължи Мей, сякаш разсъждаваше на глас — работила е като келнерка някъде, но за кратко и не в изискан ресторант. Прекалено често ходеше в кухнята, не умееше да си разпредели работата така, че с един куршум да убие два заека, и ужасно се изморяваше. И всеки път, щом се случеше така, мистър Албърг насочваше клиентите към други маси.
— В такъв случай тя не губеше ли от бакшишите?
— Губеше и работеше по-малко, но ако питате мен, мистър Албърг компенсираше това по някакъв начин, защото всеки път, когато препращаше клиентите на други маси и я оставяше да си почине през най-натоварените часове, тя му се ухилваше признателно.
— А вие не се ли дразнехте?
— Не, все едно ни беше. Нямахме нищо против допълнителната работа, заради бакшишите, но ни беше крайно неприятно, когато е спокойно и дойде някой редовен, щедър клиент, мистър Албърг да го води на масата на Дикси. Така не може. Един съдържател на ресторант трябва да бъде справедлив. Ако иска да има приятели, нека си ги има в личния живот. Не ни интересува какво прави, стига да се отнася честно с нас, когато сме на работа.
— Споделяхте ли недоволството помежду си?
— Рядко. Морис не обича да се събираме на групички. Като ни види, че си говорим, успява по някакъв начин да ни прекъсне — намира ни някаква работа. Нямаме много време за общуване.
— Значи не сте сигурна за мнението на другите?
— Не особено.
— Тогава може би си въобразявате.
— Какво?
— Че я покровителства.
— Не ставайте смешен. Не съм от вчера в бранша и не е толкова лесно да ми замажат очите.
Мейсън извади портфейла от джоба си, взе от него една нова двайсетдоларова банкнота и й я даде.
— Съжалявам, че отдавна не съм сядал на ваша маса, мис Нолън. Може би ще приемете това като извинение и като компенсация за бакшишите, които щях да ви оставя, ако ми бяхте сервирали.