Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
ГЛАВА VII
Първи месец от Зимата — 5-и ден
I
Този кошмар разсъни Ренизенб. До сутринта почти не заспа — само дремеше. Беше обзета от някакво смътно чувство за надвиснало зло.
Стана рано и излезе от къщата. Както често досега, краката й я отведоха до Нил. Рибарите вече бяха излезли и една голяма лодка гребеше с пълна сила към Тива. Други лодки развяваха платна от лекото подухване на вятъра.
Нещо се обърна в сърцето на Ренизенб, вълнуващо желание за нещо, което не можеше да назове. Помисли си: „Чувствам… Чувствам…“ Но не знаеше какво точно! По-право, не намираше думи, с които да определи усещането. Каза си: „Иска ми се нещо… но какво?“
Кай ли желаеше? Той беше мъртъв — нямаше да се върне. Помисли си:
„Повече няма да мисля за Кай. Каква полза от това? Всичко е свършено.“
Тогава забеляза друга фигура да стои, загледана след лодката, която плуваше към Тива — и нещо в тази фигура, някаква емоция, прозираща през строгата й неподвижност, сепна Ренизенб. Тя разпозна Нофрет.
Нофрет, загледана в Нил. Нофрет — сама. Нофрет, замислена… за какво?
Леко объркана, Ренизенб внезапно установи колко малко знаеха те за Нофрет. Бяха я приели като враг, чужденка, без да се поинтересуват или да проявят любопитство за живота й, нито пък за средата, от която идваше.
Вероятно, помисли си изведнъж Ренизенб, на Нофрет й е тъжно тук, сама, без приятели, заобиколена единствено от хора, които не я обичат.
Ренизенб бавно тръгна напред, докато застана до нея. Нофрет обърна глава за миг, после пак отправи поглед в предишната посока и продължи да проучва Нил. Лицето й беше безизразно.
Ренизенб каза плахо:
— По реката има много лодки.
— Да.
Продължи, подчинявайки се на някакъв неясен подтик за приятелство:
— Прилича ли на местата, откъдето идваш?
Нофрет се засмя — кратък, по-скоро горчив смях.
— Не, наистина. Баща ми е търговец в Мемфис. Там е весело, забавно е. Има музика, песни, танци. И после баща ми пътува по търговските си работи. Ходила съм с него в Сирия — в Библос, пред Носа на газелата. Плавахме и на един голям кораб в открито море.
Тя говореше с гордост и въодушевление.
Ренизенб стоеше неподвижно, съзнанието й възприемаше бавно, но с нарастващ интерес и разбиране думите й.
— Сигурно тук ти е много скучно — тихо каза тя.
Нофрет се засмя припряно:
— Тук е мъртво, мъртво… Не се прави нищо друго, освен да се оре, сее, жъне и пасе… и да се говори за посеви, и да се спори за цената на лена.
Наблюдавайки отстрани Нофрет, Ренизенб все още се бореше с непознати за нея мисли.
Внезапно, сякаш беше нещо физическо, огромна вълна от гняв, покруса и отчаяние избликна от момичето до нея.
Ренизенб си помисли: „Та тя е млада — почти като мен, дори и по-млада. А е наложница на това старче, на това суетно, мило, но по-скоро смешно старче, баща ми…“
Какво знаеше тя за Нофрет? Нищо. Какво й каза Хори вчера, когато беше извикала: „Тя е красива, жестока и лоша!“ „Ти си дете, Ренизенб.“
Това й беше казал той. Едва сега разбра смисъла на казаното от него. Нейните думи не означаваха нищо. Не можеш толкова лесно да отхвърлиш едно човешко същество. Каква тъга, горчивина, какво отчаяние се криеше зад жестоката усмивка на Нофрет! Какво бе направила Ренизенб, какво бе направил някой от тях, за да я предразположи?
Ренизенб каза, запъвайки се, по детски:
— Ти ни мразиш… разбирам защо… не бяхме мили с теб… но сега… не е толкова късно. Не можем ли ние, ти и аз, не можем ли да бъдем сестри? Ти си далеч от всички, които познаваш… сама си… не мога ли да ти помогна?
Думите й потънаха в тишина. Нофрет бавно се обърна. Минута-две лицето й остана безизразно — освен, помисли си Ренизенб, една мигновена нежност в погледа. В това ранно утринно безмълвие, невероятно ясно и спокойно, Нофрет като че ли се поколеба — сякаш думите на Ренизенб бяха докоснали самата сърцевина на нейната нерешителност.
Странен момент беше това, момент, за който Ренизенб щеше да си спомня…
После изражението на Нофрет постепенно се промени. Стана съвсем злобно, очите й сякаш тлееха. Пред изблика на омраза и злоба в погледа й Ренизенб отстъпи крачка назад.
Нофрет изрече с нисък, яростен глас:
— Стига! Не желая нищо от никого. Глупаци, такива сте вие, всички до един…
Замълча за миг, после се обърна и енергично закрачи към къщата. Ренизенб бавно я последва. Чудно наистина, но думите на Нофрет не я ядосаха. Те разтвориха пред очите й черна бездна от омраза и покруса — нещо съвсем непознато досега в живота й, и съзнанието й беше объркано, защото схващаше колко ужасно е да чувстваш нещо подобно.