Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Комптън беше извършвал смели опити върху космическото лъчение в Хималаите, Андите, в Арктика и на екватора. Понякога му се налагало да лети със самолет на височина 9 000 метра, което по онова време било доста опасно. Беше добре известен като страстен поддръжник на идеята, че научният прогрес дава нова сила на религията. „Науката ни дарява с поглед към божиите дела в природата — беше писал той, — и самото съществуване на изумителния свят на атомите е доказателство за Сътворението.“ Комптън преподаваше в неделно училище, беше църковен настоятел и председател на мисионерското движение „Лейман“.
В Чикаго Комптън играеше ролята на организатор, координатор и вдъхновител на учените и осъществяваше връзката с правителството и с проекта „Манхатън“. На шега някои негови колеги го наричаха полуръководител, защото поделяше поста си със своята енергична съпруга. Тази едра жена с вид и глас на Вагнерова героиня бе единствената жена в проекта „Манхатън“, на която беше позволено да знае тайните на мъжа си. Комптънови били толкова предани един на друг, че когато се поставил въпросът за получаване на достъп до секретни данни, физикът съвсем наивно заявил:
— Жена ми би трябвало да получи достъп заедно с мен. Винаги съм обсъждал с нея важните проблеми и не мислете, че няма да я посветя в тази работа, която ме поглъща изцяло.
Бети Комптън беше получила право на достъп. От този момент тя често придружаваше мъжа си при неговите пътувания и участваше в много дискусии, като често задаваше въпроси и изказваше мнението си. Тя се грижеше за новопристигналите учени и им помагаше да се настанят в Чикаго. За кратко време Бети Комптън се превърна във влиятелен, но неофициален член на Металургичната лаборатория.
Чисто научните проблеми, пред които се изправи Чикагската лаборатория, бяха изключително трудни, но това бяха вдъхновяващи проблеми. Главната тревога на учените бе, че контролът и ръководството на техния проект бързо се изплъзва от ръцете им. Това стана ясно още на първата среща с Маршал и Никълс през юни 1942 г. След срещата двамата офицери проведоха поверителен разговор с главния асистент и сътрудник на Комптън по изучаването на космическите лъчи Норман Хилбъри.
— Вижте, Хилбъри, има едно много голямо недоразумение, което трябва веднага да бъде преодоляно — каза Маршал. — Струва ни се, вашите хора си мислят, че трябва да направят само една или две бомби. Така ли е?
Хилбъри потвърди. Учените допускаха, че ако бомбата бъде осъществена, тя ще има такава разрушителна сила, че една или две бомби биха били напълно достатъчни за спечелването на войната. Психологичният ефект върху противника би бил толкова силен, че той веднага ще сложи оръжие.
— Това е напълно погрешно — заяви твърдо Маршал. — Има един важен военен принцип, който не може да бъде нарушен, независимо от фантастичните качества на новото атомно оръжие. Ефектът от едно оръжие зависи от способността то да бъде произвеждано и непрекъснато прилагано срещу противника. Ако вие, учените, успеете да направите само една бомба, тя изобщо няма да бъде използвана. Военните искат да са сигурни, че ще разчитат на редовно производство на такива бомби. Опитайте се да осъзнаете това. Ние не говорим за определен брой бомби, а за производство в определен ритъм. Това е съвсем различен проблем.
Хилбъри разказа за този разговор на колегите си и някои от тях бяха направо шокирани. Те не можеха да приемат, че ще бъдат необходими повече от една-две бомби. А нямаше как с лека ръка да се пренебрегнат аргументите на учените от Чикаго, дори по строго военни причини.
Те изхождаха от предположението, че Германия работи усилено върху създаването на атомна бомба. Голямото забавяне, предизвикано от желанието в САЩ да се започне мащабно индустриално производство, може да постави страната пред смъртна опасност. Ами ако германците успеят да направят една или две бомби и ги хвърлят върху САЩ, докато те все още се готвят за мащабно производство? Тази хипотеза дълбоко тревожеше учените от проекта. Те си даваха сметка, че военните ще наложат своите възгледи, независимо от техните възражения. Освен това знаеха, че и най-добрата лаборатория в света, независимо колко е голяма, не би била в състояние да осигури мащабно и редовно производство на атомни бомби.