Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Минаха няколко секунди, през които нищо не помръдваше, с изключение на тримата фермери, които трепереха от страх. Най-сетне Дризт наруши мълчанието:
— Злощастно недоразумение — обърна се той към тримата селяни, после направи крачка назад и прибра ятаганите си.
— Пусни го! — рече той на Уолфгар и побърза да добави — Внимателно!
Уолфгар помогна на човека да стъпи на краката си, но фермерът се строполи на земята без да откъсва ужасения си, пълен със страхопочитание, поглед от грамадния варварин.
Уолфгар продължи да гледа заплашително — просто, за да не позволи на фермера да се отпусне прекалено много.
Вратата на къщата се отвори и старицата отново се показа, този път доста по-боязливо.
— Нали няма да убиете горката Агата? — примоли се тя.
— Недейте! — обади се мъжът, който бе говорил преди, а гласът му трепереше на всяка дума. — Тя не прави лошо никому, стига да не прекрачва прага на дома й.
Дризт погледна към Уолфгар.
— Няма — отвърна младежът. — Ще отидем при Агата и ще свършим работата, заради която сме дошли. Ала ви обещавам, че ще я пощадим.
— Покажете ни пътя — рече Дризт.
Двамата мъже до фермата се спогледаха и се поколебаха.
— Веднага! — изрева Уолфгар на човека, който още трепереше в краката му.
— При брезовия гъстак! — побърза да отговори мъжът. — Пътеката започва там и продължава на изток. Доста лъкатуши, ама иначе не е обрасла с храсталаци.
— Сбогом, Зайчев дол — рече Дризт и се поклони ниско. — Де да можехме да поостанем тук и да разсеем страха ви от нас! Уви, чака ни дълъг път и неотложна задача.
Двамата с Уолфгар скочиха върху конете и се наканиха да препуснат на изток.
— Почакайте! — извика старицата след тях.
Жребците забавиха крачка и двамата приятели погледнаха назад.
— Кажете ни кои сте вие, безстрашни — или безразсъдни — воини!
— Уолфгар, син на Беорнегар! — провикна се варваринът и се изпъчи гордо, макар да се опитваше да звучи скромно. — И Дризт До’Урден!
— Чувал съм тези имена! — възкликна един от фермерите.
— Тепърва ще слушате за тях! — зарече се Уолфгар, после изчака Дризт да продължи напред и препусна след него.
Дризт не бе много сигурен, доколко бе разумно да казват истинските си имена наляво и надясно, издавайки по този начин местонахождението си, не и сега, когато Артемис Ентрери непрестанно се обръщаше назад, за да разбере докъде са стигнали преследвачите му. Ала когато видя широката, горда усмивка върху лицето на младежа, елфът замълча и остави приятеля си да се позабавлява.
Когато къщите на селцето се превърнаха в далечни светли точици зад гърбовете им, Уолфгар стана по-сериозен.
— Не ми се сториха зли — обърна се той към Дризт, — и все пак защитаваха духа. Дори са му дали име! Дали зад нас не се надига черен мрак?
— Не — отвърна Дризт — Зайчев дол е точно това, което изглежда на пръв поглед — обикновено селце, в което живеят добри и честни хора.
— Ами Агата?
— Из тези земи има десетки подобни места — обясни Дризт. — Владетелите, които царуват тук, дори не са чували за тях, много от селцата си нямат дори име. Ала съм сигурен, че всички — дори и владетелят на Града на бездънните води — са чували за Зайчев дол и призрака от Гората на вечната пролет.
— Агата ги прави известни — заключи Уолфгар.
— А ги и защитава без съмнение — добави Дризт.
— Кой ли разбойник ще се осмели да върлува по пътищата, водещи към Зайчев дол, когато знае, че из тези земи броди зъл дух! — засмя се Уолфгар. — И все пак, странничък ми се вижда този съюз.
— И така да е, не е наша работа — каза Дризт и спря коня си. — Това трябва да е гъстакът, за който говореше онзи човек.
При тези думи той посочи към една малка брезова горичка, сгушена недалеч от тях. Отвъд нея, мрачна и загадъчна, тъмнееше Гората на вечната пролет.
Конят на Уолфгар сви уши назад.
— Близо сме — досети се младежът и скочи от седлото.
Двамата спънаха конете и навлязоха сред брезовите дръвчета. С обичайната си мека походка, Дризт се движеше напълно безшумно, ала на Уолфгар му бе трудно да си проправя път през гъсталака и при всяка негова стъпка из гората отекваше шумен пукот от строшени клони.
— Ще я убием ли? — попита той приятеля си.
— Само ако нямаме друг избор — отвърна Дризт. — Тук сме заради маската, а и дадохме дума на селяните.