Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
— Тогава всичко е наред — най-после рече той. — За тебе е най-добре да си легнеш. Ще те занеса горе.
Той вдигна младия си брат в мощните си прегръдки и го занесе на горния етаж като пеленаче. След като дочака ранения да се унесе в спокойна дрямка, сър Оливър се върна долу, заключи вратата в хола, притегли голямото дъбово кресло към огъня и остана там да пуши и да размишлява до късна нощ.
Беше казал на Лайонел, че всичко щяло да бъде наред. Всичко щеше да бъде наред за Лайонел. Обаче за самия него, с бремето на тази тайна в душата? Ако жертвата бе някой друг, а не братът на Розамунд, съвсем не би се измъчвал. Трябваше да се признае, че убийството на Годолфин само по себе си съвсем не представляваше първопричината на угнетението му. Годолфин бе повече от заслужил този край и щеше да падне още преди няколко месеца от ръката на самия сър Оливър, ако не пречеше това, че бе, както ни е известно, брат на Розамунд. В това беше нещастието, страшното, жестоко нещастие. Родният й брат бе паднал убит от ръката на неговия. Тя обичаше брат си повече от всяко друго същество освен него също както той обичаше Лайонел повече от всеки друг освен нея. Той разбираше нейната болка, дори донякъде я изпитваше предварително, взимаше участие в нея, понеже тази болка беше нейна и защото всичко, което бе нейно, трябваше да смята в известна степен за свое.
Най-сетне сър Оливър се изправи, като проклинаше тази уличница в Малпас, която бе издигнала пред него новата ужасна пречка, след като и без това трябваше да преодолее толкова други. Той застана облегнат на огнището с крак върху края на решетката и се замисли какво да прави. Ще трябва мълчаливо да носи бремето и толкова. Ще трябва да пази тази тайна дори от Розамунд. Сърцето му се късаше при мисълта, че ще трябва така да я мами. Но нямаше никаква друга възможност, освен да се откаже от нея, а това не беше по силите му.
Стигнал до това решение, той взе една свещ и отиде да спи.
ГЛАВА ПЕТА
ЗАЩИТАТА
Старият Никълъс бе този, който на другата сутрин донесе на братята новината, когато закусваха.
Лайонел би трябвало да остане през този ден на легло, но не посмя, за да не събуди с това подозрение. Имаше лека треска, естествена последица и от раната, и от загубата на кръв, но по-скоро й се радваше, отколкото съжаляваше: от нея страните му бяха поруменели, докато иначе щяха да изглеждат твърде бледи.
Той слезе, облегнат на ръката на брат си, за да закуси с херинги и леко пиво, преди още късното декемврийско слънце да се бе издигнало в небето.
Никълъс се втурна при тях пребледнял и цял разтреперан. Задъхано, с ужас в гласа той им разказа новината за нещастието, а двамата братя се престориха на потресени, изумени и отказаха да повярват. Ала старецът още не им беше съобщил най-лошата част от новината, истинската причина за страшното му вълнение.
— И те разправят — извика той с надделял над страха гняв, — те казват, че бил убит от вас, сър Оливър.
— От мене? — втрещено повтори сър Оливър и изведнъж, като порой, в ума му нахлуха стотина причини, за които не беше помислил досега и които трябваше неминуемо да доведат хората до това и единствено до това заключение. — Къде си чул тази мръсна лъжа?
Объркан от мислите си, той не обърна внимание на отговора, даден от Никълъс. Какво значение можеше да има къде го беше чул, сега то вече се беше превърнало в обвинение на устата на всеки срещнат. Можеше да направи само едно и трябваше да го стори незабавно, както го бе сторил в подобен случай и преди. Трябваше да отиде направо при Розамунд, да изпревари онова, което другите щяха да й разправят. Дано с божията помощ да не стигне твърде късно.
Сър Оливър се забави само колкото да си обуе ботушите, грабна шапката си, изтича до обора за кон и полетя направо по полските пътеки към отстоящия на една миля Годолфин Корт. Не срещна никого, докато не стигна в двора му. Когато приближи, до него долетя глъчка на възбудени гласове. Ала щом го зърнаха, настъпи пълно мълчание, зловещо и учудено. Там бяха събрани десетина мъже и техните очи го измериха първо с изумление и любопитство, а сетне с мрачен гняв.
Той скочи от седлото и почака за миг някой от тримата коняри на Годолфиновци, които беше забелязал в тълпата, да поеме юздите. Но когато никой не се помръдна…
— Какво е това? — викна сър Оливър. — Няма ли тук прислуга? Ела насам, господинчо, и хвани коня.
Конярят, към когото се обърна, се поколеба за миг, а после под втренчения, повелителен поглед на студените очи на сър Оливър мрачно и неохотно пристъпи, за да изпълни нареждането. В тълпата се понесе шепот. Сър Оливър ги стрелна с поглед и всички езици замлъкнаха с трепет.