Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
Последван от това мълчание, той се изкачи по стълбището и влезе в постлания с тръстика хол. Когато изчезна от погледа им, той долови врявата зад него да избухва наново, по-ожесточена от преди. Но не й обърна внимание.
Посетителят се озова лице с лице с един слуга, който се отдръпна от него със същия поглед, както и тези в двора. Сърцето му се сви. Ясно беше, че е вече позакъснял; слухът бе стигнал там преди него.
— Къде е твоята господарка? — рече той.
— Аз… аз ще й кажа, че сте тука, сър Оливър — заекна слугата и мина през вратата отдясно.
Сър Оливър остана за миг да потупва ботушите си с камшик, с бледо лице и дълбока бръчка между веждите. После слугата се върна и затвори вратата.
— Госпожица Розамунд ви моли да си отидете, сър. Тя не желае да ви види.
За миг сър Оливър се взря в лицето на слугата — или поне тъй изглеждаше, защото надали го виждаше изобщо. Сетне вместо отговор той се запъти към вратата, от която беше излязъл слугата. Прислужникът решително я закри с гръб.
— Сър Оливър, моята господарка не желае да ви види.
— Махни се от пътя ми! — промърмори той с присъщия му гневен и презрителен глас, но понеже верният на своя дълг слуга не отстъпи, сър Оливър го хвана за предницата на дрехата, блъсна го настрана и влезе.
Розамунд стоеше в средата на стаята, облечена като за присмех в сватбено бяло, което все пак не бе тъй бяло, както нейното лице. Очите й изглеждаха като две черни петна, скръбни и блуждаещи, когато се спряха върху натрапника, незачел нейния отказ. Устните й се разтвориха, но тя нямаше какво да му каже. Само го гледаше с ужас, който стопи цялата му дързост и повелително държане. След кратко мълчание сър Оливър заговори:
— Виждам, че си чула лъжата, която се мълви из околностите. Това е доста лошо. Обаче виждам, че си й повярвала, а това е най-лошото.
Тя продължаваше да го гледа с леден поглед на отвращение, това дете, което едва преди два дни се беше притискало към гърдите му и го бе гледало с доверие и обожание.
— Розамунд! — възкликна той и пристъпи с още една крачка. — Розамунд! Дойдох да ти кажа, че това е лъжа.
— По-добре си върви — рече девойката и в гласа й прозвуча нещо, което го накара да изтръпне.
— Да си вървя — безсмислено повтори той. — Пъдиш ме? Не искаш ли да ме изслушаш?
— Неведнъж съм се съгласявала да те изслушам, отказвала съм да послушам други, които разбираха повече от мене, и не обръщах внимание на предупрежденията им. Няма какво повече да си кажем. Моля бога да те хванат и да те обесят.
Той побеля чак до устните и за първи път в живота си изпита страх и усети голямото си тяло да трепери.
— Нека ме обесят, то ще е добре дошло, щом ти вярваш в това нещо. Не ще могат да ме наранят повече, отколкото ме нараняваш ти, нито пък с обесването ще ме лишат от нещо, което ценя, щом вярата ти в мен се разколебава от първата мълва в околността.
Сър Оливър видя бледите й устни да се свиват в ужасна усмивка.
— Струва ми се, че това е повече от мълва — отвърна тя. — В него има повече, отколкото биха могли да прикрият всичките ти лъжи.
— Моите лъжи? — провикна се той. — Розамунд, кълна ти се в честта си, че нямам нищо общо с убийството на Питър. Бог да ме убие на това място, ако не е истина!
— Изглежда — рече зад него груб глас, — че се боите от бога толкова малко, колкото и от всичко друго.
Той рязко се извърна и се намери пред сър Джон Килигрю, влязъл след него.
— Аха — бавно каза сър Оливър и очите му станаха непроницаеми и блестящи като ахат, — това е ваше дело! — И той махна с ръка към Розамунд. Беше ясно какво искаше да каже.
— Мое дело? — запита сър Джон. Той затвори вратата и пристъпи напред. — Сър, изглежда, че вашата дързост, вашето безсрамие прехвърлят всякакви граници. Вашето…
— Млъкнете! — прекъсна го сър Оливър и стовари огромния си пестник на масата. Изведнъж го обзе пристъп на ярост. — Оставете думите за глупците, сър Джон, а преценките за онези, които умеят да ги отстояват по-добре.
— Да, вие говорите като кръвопиец. Идвате да се перчите тук, в самия дом на покойния… в същата къща, която сте поразили със скръб и убийство…
— Млъкнете, ви казвам, или наистина ще стане убийство!
Гласът му се превърна в рев, изражението му бе страхотно. И макар и да бе смел човек, сър Джон се стъписа. В същия миг сър Оливър се овладя наново. Той се обърна към Розамунд.
— О, прости ми! — помоли я той. — Аз съм луд… побърках се от отчаяние поради приписваното ми деяние. Не съм обичал брат ти, това е вярно. Но както ти се заклех, така и постъпих. Приемал съм от него удари и съм се смял, ала вчера на публично място той ме оскърби, удари ме по лицето с камшика си, от което още имам белег. Който каже, че не съм имал право да го убия за това, е лъжец и лицемер. Но мисълта за теб, Розамунд, мисълта, че той е твой брат, бе достатъчна да укроти гнева, събуден от него. А сега, когато по някаква нещастна случайност той е срещнал смъртта, наградата за цялото ми търпение, за цялото ми внимание към теб е обвинението, че съм го убил аз и че ти вярваш в това обвинение.