Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Съобщението е следното: „От Визимир за Демавенд. Маскираните непременно да бъдат спрени. Някой ни е предал. Пламък е събрал армия в Дол Ангра и само чака повод.“ Повтори.
Аплегат повтори.
— Добре — кимна Дийкстра. — Ще тръгнеш веднага щом изгрее слънцето.
— От пет дни съм на път, благородни господине. — Куриерът потърка задника си. — Да можех да поспя поне до обяд. Ще позволите ли?
— А твоят крал Демавенд сега спи ли нощем? А аз спя ли? Дори само за този въпрос би трябвало да си изядеш боя, момче. Похапни, после си поотдъхни върху сеното. А на разсъмване ще потеглиш. Наредих да ти дадат расов жребец, ще видиш — носи се като вихър. И не се цупи. Вземи си кесията с допълнителна премия, за да не говориш после, че Визимир е стиснат.
— Благодаря, господине.
— Внимавай в горите край Понтар. Там са били забелязани „катерици“. А и най-обикновените разбойници не са рядкост там.
— Знам, знам, господине. О, какво видях преди три дни…
— Какво видя?
Аплегат бързо преразказа събитията в Анхор. Дийкстра слушаше, скръстил огромните си ръце на гърдите си.
— Професора… — изрече той замислено. — Хеймо Кантор и Късия Якс. Убити от вещер. В Анхор, на пътя, водещ към Горс Велен, тоест към Танед, към Гарщанг… А Лъвчето мъртво ли е?
— Какво казахте, господине?
— Нищо. — Дийкстра вдигна глава. — Нищо, което да е предназначено за теб. Отпочини си. А при изгрев-слънце — на път.
Аплегат изяде каквото му поднесоха, полежа малко, но дори не можа да затвори очи от умора, а на зазоряване вече беше излязъл от градската порта. Жребецът наистина се оказа бърз, но поривист. Аплегат не обичаше такива коне.
Гърбът между лявата плешка и гръбначния стълб го сърбеше страшно — явно го беше ухапала бълха, докато беше дрямал в конюшнята. И нямаше как да се почеше.
Жребецът се вдигна на задните си крака и изцвили. Куриерът го пришпори и конят се понесе в галоп. Трябваше да бърза.
— Gar’ean — изсъска Каирбре, поглеждайки иззад клоните на дървото, от което наблюдаваше пътя. — En Dh’oine aen evall a strsede!
Торувел се надигна от земята, хвана колана с меча и го препаса около кръста си, побутна с върха на обувката си бедрото на Яевин, който дремеше отстрани, облегнат на стената на ямата. Елфът скочи, изсъска, опарен от нагорещения пясък, който беше докоснал с ръка.
— Que suecc’s?
— Конник на пътя.
— Един? — Яевин вдигна лъка и колчана си. — Каирбре? Само един ли е?
— Един е. Приближава се.
— Тогава да му видим сметката. Един Dh’oine по-малко.
— Успокой се. — Торувел го хвана за ръкава. — Защо? Задачата ни е да разузнаем и после да се присъединим към отряда. Защо да убиваме цивилни на пътя? Нима това е борбата за свобода?
— Точно това е. Отдръпни се.
— Ако на пътя остане труп, всеки преминаващ патрул ще вдигне шум. Войската ще започне да ни преследва. Ще завардят бродовете, може да имаме трудности с преминаването на другия бряг на реката!
— По този път минават малко конници. Докато открият трупа, ще бъдем далеч.
— Този конник също вече е далеч — подхвърли от дървото Каирбре. — Вместо да бърборите, трябваше да стреляш. Сега вече не можеш да го достигнеш. Поне на двеста стъпки разстояние е.
— С моята шейсетфунтовка? — Яевин погали лъка си. — Трийсетцаловата ми флейта? Освен това онзи не е на двеста стъпки. Това са най-много сто и петдесет стъпки. Mirę, que spar aen’le.
— Яевин, престани…
— Thaess aep, Toruviel…
Елфът завъртя шапката така, че да не му пречи закрепената за нея катерича опашка, опъна тетивата бързо и силно до ухото си, прицели се прецизно и стреля.
Аплегат не чу нищо. Това беше „тиха“ стрела, специално снабдена с дълги и тънки сиви пера, а по дължината и бяха издълбани жлебове за увеличаване на еластичността и намаляване на тежестта. Тривърхият, остър като брадва накрайник се вряза в гърба на куриера, между плешката и гръбначния стълб. Върховете бяха разположени под ъгъл — при забиването си в тялото накрайникът се завъртя като винт, разсичайки мускулите, разкъсвайки кръвоносните съдове и чупейки костите. Аплегат падна върху шията на коня и се плъзна на земята като чувал с вълна.
Пясъкът на пътя беше горещ — слънцето така го беше нагряло, че от него се вдигаше пара. Но куриерът вече не усещаше това. Беше умрял мигновено.
Втора глава
Да кажа, че съм я познавал, би било преувеличение. Мисля, че освен вещера и магьосницата, никой не я познаваше наистина. Когато я видях за пръв път, не ми направи особено впечатление, въпреки доста необичайните съпътстващи обстоятелства. Познавах хора, които твърдяха, че още веднага, от първата си среща с девойката, са усещали полъха на смъртта, идващ от нея. Обаче на мен тя ми се стори съвсем обикновена, макар и да знаех, че не е обикновена — и затова усилено се стараех да забележа, открия, почувствам необикновеното в нея. Но не забелязах нищо и не усетих нищо. Нищо, което би могло да бъде сигнал, предчувствие или предзнаменование за по-късните трагични събития. Тези събития, причина за които беше тя. И които тя самата предизвика.