Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
Очилатият бавно остави чашката на бара.
— Това, за което ни е платено.
Той плю върху дланите си, размърда пръсти и извади меча си. Когато видяха това, другите двама също оголиха остриетата си. Собственикът отвори уста, за да извика, но веднага я затвори, срещайки студения поглед иззад синкавите очила.
— Всички да стоят тук — изсъска очилаткото. — И нито звук! Хеймо, когато се започне, опитай се да му минеш в гръб. Е, момчета, късмет. Излизаме.
Започна се веднага, щом излязоха. Стонове, тропот на крака, звънтене на мечове. А после вик. От онези, от които на човек му се изправят косите.
Стопанинът пребледня, жената със синините около очите извика приглушено, притискайки с две ръце бебето към гърдите си. Котаракът върху пейката скочи на крака и изви гръб, а опашката му настръхна като четка. Аплегат бързо отмести стола си към ъгъла. Държеше сабята на коленете си, но не я изваждаше от ножницата.
Откъм двора отново се разнесе тропот, последван от свистене и звънтене на мечове.
— Ах, ти… — извика някой диво, и в този вик, макар и да завърши с ужасна ругатня, имаше повече отчаяние, отколкото ярост. — Ти…
Свистене на мечове. И отново висок, пронизващ писък, който сякаш разкъсваше въздуха на парчета. Тупване, сякаш върху дъските е паднал тежък чувал със зърно. Откъм конюшнята — тропане на копита, цвилене на изплашени коне.
Върху дъските — отново тропане, тежките, бързи крачки на бягащ човек. Жената с кърмачето се притисна към мъжа, кръчмарят опря гръб в стената. Аплегат извади сабята си, но все още я криеше под масата. Стъпките на бягащия човек се приближаваха към кръчмата, беше ясно, че след миг ще застане на вратата. Но преди това да се случи, изсвистя острие.
Човекът изкрещя и веднага след това влетя в помещението. Изглеждаше, че ще падне на прага, но не падна. Бавно направи няколко крачки и едва тогава рухна тежко насред кръчмата, вдигайки прахта, натрупала се в процепите на пода. Падна по лице, свивайки ръцете си и краката си в коленете. Кристалните очила паднаха с дрънчене върху дъските и се разбиха на синкава каша. Изпод неподвижното тяло бавно започна да се разтича тъмна, лъщяща локва.
Никой не помръдна. Никой не издаде нито звук.
В помещението влезе белокосият.
С едно ловко движение прибра меча, който до момента здраво стискаше, в ножницата. Човекът се приближи към тезгяха, като дори не удостои с поглед лежащия на пода труп. Кръчмарят се присви.
— Лоши хора… — каза хрипливо белокосият. — Лоши хора, обаче умряха. Когато дойде съдебният изпълнител, може да се окаже, че е била определена награда за главите им. Нека постъпят с нея както сметнат за необходимо.
Кръчмарят закима усърдно.
— Може и да се случи съдружници или приятели на тези лоши хора да разпитват за съдбата им — продължи след малко белокосият. — На тях им кажи, че ги е разкъсал Вълка. Белия вълк. И им заръчай често да се оглеждат. Някой ден, когато се обърнат назад, ще видят Вълка.
Когато три дни по-късно Аплегат достигна до портите на Третогор, вече отдавна беше минало полунощ. Вбеси се, защото му се наложи да стърчи дълго време над рова и да вика — стражите спяха като мъртъвци и се забавиха страшно много с отварянето на портата. Олекна му, след като ги напсува здраво — до трето поколение назад. После с удоволствие изслуша как разбуденият началник-караул допълва думите му със съвсем нови подробности и пожелания за майките, бабите и прабабите на войниците. Разбира се, Аплегат не можеше и да си мечтае да бъде приет от крал Визимир през нощта. Но това всъщност го устройваше — той се надяваше да поспи до сутринта, поне до утринните камбани. Обаче грешеше. Вместо да му посочат място за почивка, незабавно го отведоха в караулното помещение. В стаята го чакаше не градоначалникът, а друг човек, едър и дебел — това беше Дийкстра, довереникът на краля на Редания. Дийкстра — куриерът знаеше това — беше упълномощен да изслушва сведенията, предназначени само за краля. Аплегат му връчи писмата.
— Има ли устно послание?
— Да, господине.
— Говори.
— „От Демавенд за Визимир — изрецитира Аплегат, примижавайки. — Първо: Маскираните ще бъдат готови на втората нощ след юлското новолуние. Наблюдавай Фолтест, да не ни подведе. Второ: Няма да почета с личното си присъствие Събора на умниците в Танед, не те съветвам и ти да го правиш. Трето: Лъвчето е мъртво.“
Дийкстра леко се намръщи и забарабани с пръсти по масата.
— Ето писмата за крал Демавенд. А устното послание… Слушай добре и го запомни точно. Ще го предадеш на твоя крал дума по дума. Само на него. На никого другиго. На никого, разбра ли?
— Разбрах, господине.