Време на презрение
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #4
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-429-1
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Време на презрение». Краткое содержание книги:
— Накъде пътуваш?
— Накъдето ме изпрати кралската воля — отговори студено Аплегат. Никога не отговаряше по друг начин на подобни въпроси.
Белокосият мълча известно време, оглеждайки внимателно куриера. Имаше неестествено бледо лице и странни тъмни очи.
— Кралската воля вероятно те кара да бързаш? — каза най-накрая той с неприятен, леко хриплив глас. — Сигурно трябва да потеглиш спешно?
— А на вас това какво ви влиза в работата? Какъв сте вие, че да ме подканвате да тръгвам?
— Аз съм никой — усмихна се с неприязън белокосият. — И не те подканвам. Но на твое място бих тръгнал колкото се може по-бързо. Не искам да ти се случи нещо лошо.
Аплегат имаше изпитан на практика отговор и на такива забележки. Кратък и лаконичен. Неагресивен и спокоен — но същевременно напомняше на кого служат кралските куриери и какво заплашва онези, които се осмелят да посегнат на куриер. Но в гласа на непознатия имаше нещо, което накара Аплегат да се въздържи от обичайния отговор.
— Трябва да дам възможност на коня ми да отдъхне, господине. Час, може би два.
— Разбирам — кимна белокосият и вдигна глава, сякаш вслушвайки се в долитащите отвън гласове. Аплегат също наостри слух, но чу само песента на щурците. — Почивай си тогава. — Белокосият оправи минаващия през гърдите му ремък на меча. — Но не излизай навън. Каквото и да стане, не излизай.
Аплегат се въздържа от въпроси. Той усети инстинктивно, че така ще е по-добре. Наведе се над чинията си и възобнови ловенето на малобройните пръжки, плуващи в супата. Когато вдигна глава, белокосият вече не беше в помещението.
След две минути зацвили кон, затропаха копита.
В стаята влязоха трима мъже. Когато ги видя, кръчмарят започна бързо да търка чашите. Жената с бебето се премести по-близо до дремещия мъж и го събуди с побутване. Аплегат придвижи към себе си стола, на който беше оставил колана и сабята си.
Мъжете тръгнаха към тезгяха, хвърляйки бързи изпитателни погледи към гостите. Вървяха бавно, подрънквайки с шпорите и с оръжията си.
— Добре дошли, милостиви господа — изкашля се кръчмарят. — Какво ще желаете?
— Ракия — каза единият, нисък и набит, с дълги като на маймуна ръце, въоръжен с две зерикански саби, чиито ремъци са пресичаха върху гърдите му. — Ще пийнеш ли, професоре?
— Позитивно с удоволствие — съгласи се вторият мъж, намествайки върху острия си нос очила със златни рамки, украсени с шлифовани сини планински кристали. — Стига спиртът да не е фалшифициран с някакви съставки.
Кръчмарят наля. Аплегат забеляза, че ръцете му треперят. Мъжете се обърнаха с гръб към тезгяха и се облегнаха на него, като отпиваха бавно от глинените си чашки.
— Любезни стопанино — обади се внезапно очилатият, — струва ми се, че неотдавна оттук са минали две дами, които са се отправили към Горс Велен?
— Оттук минават всякакви хора — измънка стопанинът.
— Издирвани дами — изрече бавно очилатият. — Не може да не си ги съзрял. Едната от тях е чернокоса и необикновено красива. Носи се върху вран жребец. Втората е по-млада и зеленоока и пътешества на гърба на петниста кобила. Да са били тук?
— Не — изпревари Аплегат кръчмаря, усещайки внезапен студ върху раменете си. — Не са били тук.
Сивопера опасност. Горещ пясък…
— Куриер?
Аплегат кимна.
— Откъде и накъде?
— Откъдето и накъдето ме изпрати кралската повеля.
— Случайно да си се натъкнал по пътя на дамите, които проучвам?
— Не.
— Нещо много бързо отричаш — намеси се третият мъж, висок и слаб като върлина. Косите му бяха черни и блестящи, като намазани с мазнина. — Не забелязах да си напрягаш особено паметта.
— Стига, Хеймо — махна с ръка очилаткото. — Това е куриер. Не предизвиквай проблеми. Как се казва това населено място, стопанино?
— Анхор.
— Какво е разстоянието до Горс Велен?
— А?
— Колко мили е дотам?
— Не съм мерил милите. Но е на три дни езда.
— С кон?
— С каруца.
— Хей! — внезапно възкликна полугласно ниският, изправи се и погледна към двора през отворената врата. — Погледни през прозореца, професоре. Какъв е този? Дали не е…
Очилатият погледна навън и лицето му изведнъж се намръщи.
— Да — изсъска той. — Действително е той. Провървя ни все пак.
— Ще почакаме ли да влезе?
— Няма да влезе. Видял е конете ни.
— Знае, че ние…
— Млъкни, Якса. Той говори нещо.
— Имате избор — разнесе се от двора леко хриплив, но висок глас, който Аплегат веднага разпозна. — Един от вас ще излезе и ще ми каже кой го е наел. Тогава ще си тръгнете без произшествия. Или излезте и тримата. Аз чакам.
— Кучи син… — промърмори чернокосият. — Знае. Какво ще правим?