Време на презрение

След две минути зацвили кон, затропаха копита.

В стаята влязоха трима мъже. Когато ги видя, кръчмарят започна бързо да търка чашите. Жената с бебето се премести по-близо до дремещия мъж и го събуди с побутване. Аплегат придвижи към себе си стола, на който беше оставил колана и сабята си.

Мъжете тръгнаха към тезгяха, хвърляйки бързи изпитателни погледи към гостите. Вървяха бавно, подрънквайки с шпорите и с оръжията си.

— Добре дошли, милостиви господа — изкашля се кръчмарят. — Какво ще желаете?

— Ракия — каза единият, нисък и набит, с дълги като на маймуна ръце, въоръжен с две зерикански саби, чиито ремъци са пресичаха върху гърдите му. — Ще пийнеш ли, професоре?

— Позитивно с удоволствие — съгласи се вторият мъж, намествайки върху острия си нос очила със златни рамки, украсени с шлифовани сини планински кристали. — Стига спиртът да не е фалшифициран с някакви съставки.

Кръчмарят наля. Аплегат забеляза, че ръцете му треперят. Мъжете се обърнаха с гръб към тезгяха и се облегнаха на него, като отпиваха бавно от глинените си чашки.

— Любезни стопанино — обади се внезапно очилатият, — струва ми се, че неотдавна оттук са минали две дами, които са се отправили към Горс Велен?

— Оттук минават всякакви хора — измънка стопанинът.

— Издирвани дами — изрече бавно очилатият. — Не може да не си ги съзрял. Едната от тях е чернокоса и необикновено красива. Носи се върху вран жребец. Втората е по-млада и зеленоока и пътешества на гърба на петниста кобила. Да са били тук?

— Не — изпревари Аплегат кръчмаря, усещайки внезапен студ върху раменете си. — Не са били тук.

Сивопера опасност. Горещ пясък…

— Куриер?

Аплегат кимна.

— Откъде и накъде?

— Откъдето и накъдето ме изпрати кралската повеля.

— Случайно да си се натъкнал по пътя на дамите, които проучвам?

— Не.

— Нещо много бързо отричаш — намеси се третият мъж, висок и слаб като върлина. Косите му бяха черни и блестящи, като намазани с мазнина. — Не забелязах да си напрягаш особено паметта.

— Стига, Хеймо — махна с ръка очилаткото. — Това е куриер. Не предизвиквай проблеми. Как се казва това населено място, стопанино?

— Анхор.

— Какво е разстоянието до Горс Велен?

— А?

— Колко мили е дотам?

— Не съм мерил милите. Но е на три дни езда.

— С кон?

— С каруца.

— Хей! — внезапно възкликна полугласно ниският, изправи се и погледна към двора през отворената врата. — Погледни през прозореца, професоре. Какъв е този? Дали не е…

Очилатият погледна навън и лицето му изведнъж се намръщи.

— Да — изсъска той. — Действително е той. Провървя ни все пак.

— Ще почакаме ли да влезе?

— Няма да влезе. Видял е конете ни.

— Знае, че ние…

— Млъкни, Якса. Той говори нещо.

— Имате избор — разнесе се от двора леко хриплив, но висок глас, който Аплегат веднага разпозна. — Един от вас ще излезе и ще ми каже кой го е наел. Тогава ще си тръгнете без произшествия. Или излезте и тримата. Аз чакам.

— Кучи син… — промърмори чернокосият. — Знае. Какво ще правим?